— Разпръснете се! — извика той на другарите си и се втурна по пътеката в почти непроходимия гъсталак. Ако се разпръснеха в различни посоки, графът нямаше да е в състояние да ги преследва.
Това обаче ни най-малко не обърка Монджой, който без да се поколебае последва изчезващия силует със зелената наметка. Не след дълго предводителят на разбойниците, втурнал се по една изоставена, обрасла с растителност пътечка, долови зад гърба си тропот на копита. Познаваше добре тази част на гората и се опита да заблуди преследвача си като тича на зигзаг, но без успех.
Дори и през качулката вече почти усещаше горещия дъх на коня във врата си. Животното се изправи на задните си крака и за да не намери смъртта си под копитата му, младежът се хвърли на земята встрани от пътя и светкавично се претърколи. Задъхвайки се, направи опит да стане, но отново бе проснат на земята. Монджой бе скочил от седлото, когато разбойникът внезапно сграбчи шепа пръст и я хвърли в лицето на противника си.
— Глупак! — извика Монджой. — Недостоен противник, пръскащ мръсотия наоколо си.
Младежът търсеше нови оръжия срещу графа, който отново се готвеше да го нападне.
— Противник на изчадия като вас, целящи да съсипят тази земя — отвърна момчето и понеже не намери наоколо нито камъни, нито някой по-дебел клон, сви юмруци, готово за ръкопашен бой. Така и не успя да се нахвърли върху противника си.
Движенията на Монджой, който бе съумял да опази очите си и не бе заслепен от безразсъден гняв, бяха учудващо ловки и умели за човек с неговия ръст. Той се хвърли върху жертвата си. Силните му нозе стиснаха като в клещи хълбоците на разбойника, бранещ се отчаяно и правещ опити да ухапе противника си по лицето. Пулсът на графа се ускори, докато, обзет от неясно предчувствие, напрягаше мускули, опитвайки се да задържи врага, борещ се още по-отчаяно за свободата си.
Монджой обаче бе бърз и безмилостен. Скритите в ръкавици пръсти обхванаха китките на момчето, притискайки ги една към друга и то извика от болка, но не престана да се съпротивлява.
— Така, малки разбойнико… — започна графът, разхлабвайки леко хватката си. Момчето веднага се възползва, изправи се и направи опит да се хвърли върху мъчителя си. — Гръм и мълния! — изруга Монджой. — Искаш да бъдеш напердашен с дъбова тояга ли?
— Дайте ми шанс да се защитя с меч или стрела…
— Вече проигра шанса си. Да, някой дъбов клон ще е най-подходящ.
Разбойникът се преви ужасен, когато благородникът се наведе към него, усмихвайки се. — Трябва да бъдеш съблечен чисто гол и напердашен от главата до петите.
Разбойникът ококори очи. Чисто гол?
— Какво имате предвид?
Палецът на Монджой погали брадичката на жертвата си — чувствен жест, накарал разбойника да почувства как кръвта във вените му кипва. Няма да го направи. Или? Знае ли, че си има работа с жена?
Съдейки по начина, по който я докосваше, а и по чувствата, събудени в нея — да.
Заля я изгарящ гняв срещу самата себе си, но най-вече срещу него. Тя потръпна и притвори очи. В главата й, заличавайки изтеклите години, нахлуха спомени. Толкова много години. Гората обаче бе останала същата, зелена и тъмна. Млад мъж лежеше на земята, а там, където трябваше да е ръката му, шуртеше кръв. Бе наказан за това, че е убил сърна, за да осигури храна за семейството си през тежката зима. Момичето решително повдигна клепачи, отвръщайки на погледа на Монджой.
— Ще ви убия! Пуснете ме да се изправя!
— По-добре не — бедрата му здраво стискаха хълбоците й. Прекалено интимно… Да, той знаеше! — Ти не си нищо повече от малък разбойник, който скита из горите и се бърка в неща, които изобщо не разбира. Затова си стой в къщи и обработвай земята си. Или с каквото там се занимаваш обикновено — с тих, вбесяващ глас продължи той.
— Пуснете ме…
— Разбойниците обикновено увисват на бесилото, знаеш ли това?
— Ще ви убия или вие — мен! Или едното, или другото. Махнете ръцете си от мен!
— Хм… — той очевидно се наслаждаваше на това, че държи положението в свои ръце. — Някога наистина е имало сурови нормандски закони срещу бракониерите и разбойниците. — След миг добави, навеждайки се още по-близо до нея: — За престъпление като това, което ти току-що извърши, са наказвали с ослепяване и кастриране. Стой мирен! Или искаш да отрежа мъжествеността ти? — очите му блестяха предизвикателно. Изгаряща от гняв, тя искаше да му отговори както трябва, но гласът й изневери. — Нека видим, откъде да започна? — разсъждаваше на глас той. — Най-добре първо да те съблека, а после ще видим какво има за отрязване.