Тя си възвърна възможността да говори.
— Обесете ме и нека сте проклет…
— Животът е ценен, малки ми разбойнико. Нека не се опитваме да се убием един друг.
— Тогава ме пуснете да си вървя!
— И дума да не става… — тя го заплю в лицето и мъжът изруга. — Разбойник, а отгоре на това и невъзпитан. Ще те науча на обноски!
Извън себе си от гняв, тя посегна към ножа, стърчащ от ботуша на мъжа. Острието проблесна току пред носа му.
— Сега ще пробода гръкляна ви! — триумфиращо извика момичето. — Назад, храбри ми господине! Изчезвайте и сам си намерете земя, която да обработвате! Не, чакайте! Дали да не ви съблека гол и да отрежа мъжествеността ви? — върхът на ножа го гъделичкаше под брадичката. — На колене! — заповяда тя.
— А ако не се подчиня?
Момичето подигравателно се усмихваше. Отвръщаше му с неговите собствени камъни.
— Дали да не ви накажа така, както възнамерявахте да сторите с мен, уважаеми. Станете! Ще ви науча на обноски, най-вероятно с помощта на някой дъбов клон.
Очите на Монджой опасно се присвиха, но все пак понечи да се изправи.
— Добро момче! — подиграваше се тя. — Сега, къде да намерим един хубав дебел клон? Допускам, че арогантността на големия, силен рицар бързо ще се изпари, след като получи порядъчна порция пердах. Но първо трябва да оголи някои части на тялото си.
— Внимавай да не те сполети това, с което ме заплашваш! — предупреди мъжът.
— Вие сте този, които с удоволствие сипе подобни заплахи.
— Не ме предизвиквай.
— Аз — вас? Но, господине, аз имам нож в ръката си. Да, дъбова тояга на голо. Точно това ви трябва — един урок по смирение. А какво би било по-унизително от това, да се разхождаш гол из гората? — дразнеше го тя. Каква сладка победа!
Но радостта й бе преждевременна, защото изправяйки се, мъжът сграбчи ръката й, държаща ножа.
— Не! — изкрещя тя но пръстите му стискаха тънката китка като стоманени челюсти на менгеме. След още един вик тя изпусна ножа на земята, стенейки от болка.
— Виждаш ли? — извика Монджой. — Сега ножът отново е мой.
„Проклятие! Трябва да бягам“ — мислеше тя, но бягството бе невъзможно. Още преди да успее да се извърне, той я улови за яката.
— Да, сега наистина имам нужда от една жилава пръчка, но първо ще те съблека.
Момичето опита да се освободи и дрехата му се разкъса. Под пръстите си Монджой усети мека кожа и я видя да сияе — мраморно бяла. Не само че беше момиче, ами и истинска красавица, мислеше той. — На всичко отгоре и разгневена. В това се убеди, поразхлабвайки хватката си, но веднага разбра, че е сбъркал. Не биваше да показва никаква мекушавост, тъй като тя щеше да го убие при първа възможност.
Преди момичето да успее да се отскубне, той сграбчи ръката й, повали я на земята и отново стисна хълбоците й със силните си бедра. Възнамеряваше да я сломи с подигравки и хапливи забележки, само че го смущаваше силата, с която тя го привличаше. Може би трябваше да я заплаши по друг начин?
Тя трябваше да разбере в какво положение се намира и каква опасност я грози. Държейки ножа опрян до бузата й, той рече:
— Никога не вади оръжие, което няма да използваш!
Изведнъж тялото под него започна да трепери, но момичето още дълго не издаде нито звук, докато най-накрая не процеди през зъби:
— Не ме заплашвайте, господине! Хайде да свършваме! Прережете ми гърлото!
Монджой докосна брадичката на разбойницата и изтри няколкото капки кръв по кожата й. Когато се взря в очите му, момичето изтръпна. Как ли възнамеряваше да си отмъсти той? Бе пролята кръв. Мъжът нямаше да прости, нито да забрави.
— Какво чакате! — изфуча тя. — Хайде, убийте ме! Нека най-сетне всичко да свърши! — прикри страха си тя.
Острието блестеше на слънчевата светлина, проникваща през завесата от листа, след това ножът изчезна обратно в канията си.
— Не. Прекалено много ценя човешкия живот, за да го отнема с толкова лека ръка. Но бих искал да ви втълпя малко уважение, така както се постъпва с непослушно дете, на което здравата нашарват дупето. Ах, още не съм открил пръчка.
— Няма да посмеете! — извика момичето. — Ох! Пуснете ме да си вървя! Това са само заплахи на един самохвалко…
— Никога не се хваля — отвърна Монджой. — Навярно наранената ти гордост ще те предпази от неразумни постъпки, тъй като достойнството може да се спечели отново, за разлика от живота.
— Ще ви ухапя! — предупреди го разбойницата.
Това момиче наистина имаше нужда от урок и Монджой не се поколеба да приведе заплахата си в действие. Преди още жертвата му да разбере какво ще й се случи, той бе коленичил и я бе метнал по корем върху единия си крак, а силната му длан здраво налагаше задните й части. Момичето се отбраняваше, ругаейки и крещейки, и най-сетне успя да се отскубне, но изгуби равновесие. Най-сетне свободна…