Не. Монджой бе твърде бърз. Той се изправи, сграбчи я за единия от зелените й ръкави и я придърпа към себе си.
— Кой си ти? Защо се навърташ насам из гората и нападаш мирни пътници?
— Никой! Намерете си друго момче, което да…
— Момче! — той се изсмя силно и за неин ужас стисна двете й китки с една ръка, а с другата докосна момичешките гърди. Гореща кръв нахлу в главата й. — Ти не си никакво момче — прошепна той, а пръстите му нежно се впиха в бялата кожа.
Тя отново стисна зъби, за да надвие приятните чувства, които той събуждаше у нея. С какво удоволствие би стоварила юмрука си върху иронично ухилените му устни.
— Добре тогава, не съм момче! Победи ме, сега ме пусни да си вървя.
Той решително поклати глава.
— Искам да зная коя си — отвърна мъжът, сваляйки качулката от главата й. Златни, копринени къдрици докоснаха пръстите му, от което дъхът на благородника почти секна. Ударите на сърцето му зачестиха, когато Монджой се взря в морскосините очи, каквито никога не бе виждал.
Или все пак? Веднъж…
— Това е лудост — прошепна той. — Искам да зная коя си, иначе ще те откарам в замъка си.
Момичето не забеляза веднага, че той внезапно занемя. Мислите й се рояха една през друга. В неговия замък? Там ли възнамеряваше да я обеси — този мъж, надвил я без никакво усилие, запалил огън по цялото й тяло и каращ кръвта й да кипи. Нямаше ли първо да се позабавлява с нея, а след това да я качи на бесилото? Не, никога. Той не знаеше с кого си има работа…
Едва сега момичето разбра, че благородникът е замълчал, втренчен през рамото й. Тя се извърна, обзета от нова надежда. Приближаваше се Робин, истинският владетел на гората, облечен в зелени ловни дрехи също като нейните. Момчето се бе превърнало във висок и хубав мъж, наистина не толкова силен като Монджой, но преизпълнено с храброст. Безстрашно се приближаваше към рицаря, въпреки че както момичето забеляза, бе неподготвен за схватка. Лъкът и стрелите му висяха на гърба.
Не гледаше братовчедка си, а Монджой.
— Господине! — припряно извика Роб, очевидно опасявайки се, че графът отново може да използва насилие, за да задържи момичето.
Изведнъж тя се изплаши за Робин. Не биваше да допусне да го сполети някаква беда. Известна като „госпожица Зелени ръкави“, тя вършеше много добрини, но името на братовчед й бе това, от което трепереха бароните. Робин бе закрилник на бедните, а ето че стоеше беззащитен пред графа.
— Внимавай! — извика тя.
„Аз да съм внимавал!“ — мислеше той, гневно взирайки се в нея. Момичето веднага се доседи за причината на неговия гняв. Роб не желаеше братовчедка му да се излага на опасности, въпреки че тя непрекъснато му напомняше за ужасната сцена от онзи ден и кръвта, която бе видяла със собствените си очи. Но сега не ставаше дума за това. Той трябваше да се пази от Монджой.
— Господине! — повтори братовчед й. — Заповядвам ви да пуснете това изплашено дете!
— Дете! — възпротиви се тя. Да не си е изгубил ума! Нима очакваше, че този коравосърдечен нормандски войн е способен дори на капчица милосърдие?
Монджой видя, как момичето трескаво сведе глава, за да скрие своя страх и гняв, опитвайки отново да нахлузи качулката на главата си. Ако не бе толкова объркан и разгневен, щеше да се разсмее.
С какво удоволствие би я напердашил отново. Какво си въобразяваше тя? Може би очакваше от него да забрави, че тя е жена? Междувременно бе я разпознал, което очевидно й бе убягнало.
Графът гневно пусна ръкавите й, а Робин заповяда:
— Върви!
Тя зяпна братовчед си, след което се извърна към Монджой, очаквайки отново да бъде сграбчена от него. Не се случи нищо.
— Не мога да те оставя сам с него, Робин…
— Върви! — отново й заповяда момчето. — Няма да те спре, така че изчезвай, докато не е размислил. Граф Клифърд и аз сигурно ще успеем да се разберем.
Монджой отново се взря в очите й, толкова красиви, страстни и предизвикателни. Очи, които го презираха и ако можеха, биха го изпепелили. Най-сетне момичето се подчини и изчезна в гората като кошута.
Мъжът в зелено и лорд Монджой останаха сами, един срещу друг. Робин изчака известно време, за да е сигурен, че братовчедка му се е отдалечила достатъчно, така че да не може да ги чуе. Не биваше да научава за разговора между двамата мъже. Най-сетне наруши мълчанието, отпускайки рамене с дълбока въздишка.
— О Боже, Дамиан, съжалявам.
Монджой гневно поклати глава, премервайки с поглед мъжа в зелено, човек извън закона, който трябваше да му е враг.