Момичето скочи от коня, извади меча си и опря острието му в гърлото на мъжа, докато му снемаше примката.
— Познавате тази колиба, нали, господине?
— Разбира се. Тя е на моя земя.
— Значи ще се чувствате у дома си, докато чакаме Робин. Влизайте! — заповяда тя, все още с острие, опряно на гърлото му.
Един разбойник отвори вратата и Дамиан пристъпи вътре. Спря пред огнището, чувайки как Кет заповяда на разбойниците да доведат Робин и им обясни, че повече няма нужда от помощта им.
След това последва Дамиан в колибата. С насочен към него меч, тя натика мъжа в ъгъла към завивките от кожа.
— Седнете! — щом Дамиан се подчини, тя постави меча на масата, извади мях с вино и чаши и с наслада отпи една голяма глътка. — Лорд Монджой разбира от вино.
Той приведе глава.
— Благодаря за комплимента.
— Жаден ли сте?
— Разбира се, след като едва не бях удушен…
Кет коленичи пред него и приближи към устните му една пълна чаша. Когато мъжът понечи да отпие, тя внезапно отдръпна чашата. Виното потече по брадата му и попи в туниката.
— Ох, простете, господине! — имитирайки притеснение извика тя. — Но има толкова много неща, за които сам вие трябва да молите прошка, не е ли така? — Тя отстъпи назад. — Не се тревожете, имаме достатъчно вино.
Гневът придаде на мускулите му нова сила, докато Дамиан се изправяше. Той се обърна с гръб към огнището, намери опипом един грапав ръб и незабележимо започна да търка въжето в него. Някога Кет се бе освободила по подобен начин. Сега Дамиан възнамеряваше да повтори примера й, а след това тя щеше да си получи заслуженото.
Момичето отпи от виното, наблюдавайки пленника си, след това остави чашата и отново взе меча си.
— Знаете за какво смирено би трябвало да се извините, нали, господине?
— За нормандския си произход?
— За това не носите отговорност. Но навярно искам да възмездя несправедливостта, която сте сторили на съпругата си.
— Нищо не съм й сторил. — Капчици пот отново избиха по челото му, докато търкаше въжето в камъка, опитвайки се да го прави незабележимо.
— Наистина ли? — Кет се приближи с насочен меч, острието блесна и откъсна брошката, придържаща наметката от рамото му. Украшението със звън изхвърча на земята, и наметката се свлече.
Дамиан повдигна вежди и гневно се усмихна.
— Повярвайте ми, не съм сторил друго престъпление, освен да се оженя за момичето.
— Но се опитвате до го командвате…
— Жената е подчинена на мъжа си.
— Не! Тя не е предмет, който човек по желание може да постави на лавицата!
— Може би това наистина би било по-добре… и по-сигурно.
Това възражение бе игнорирано.
— А след това я изпратихте в замъка си, при своята любовница!
— Аз нямам любовница.
Острието разряза туниката и ризата му, разминавайки се на косъм с тялото на мъжа, който сега не смееше да движи китките си. Усещаше сгорещените си мускули като разтопена стомана. Острието се плъзна надолу към по-чувствителните части на тялото.
— Как се осмелявате да твърдите подобно нещо? — изфуча Кет. — Навярно мечът ми трябва да опресни паметта ви.
Проклятие! Дамиан усети как острието започна да разпаря панталона му.
— Госпожице, престанете с тази игра, иначе горчиво ще се каете.
— Не сте в състояние да ме заплашвате, лорд Монджой! — самодоволно отвърна Кет. О да, тя в пълна мяра се наслаждаваше на триумфа си.
— Повтарям ви, че не съм наранил съпругата си.
— Не? — изфуча тя. — Едва не я удавихте в крепостния ров…
— Аз? Това бе Сребърния меч…
— Ах, и той я държа тук като пленница, за да ви я предаде! Този лъжлив, похотлив, презрян демон, наречен Сребърния меч! Това сте самият вие, лорд Монджой! Изкусен предател и измамник!
Дамиан слисан затаи дъх.
— Може би аз съвсем не съм Сребърния меч…
— Осмелявате се да лъжете?
— Уверявам ви… — гневно започна той.
— Добре помислете какво ще кажете! — предупреди го Кет. Острието на меча се спусна към бедрото му, заплашително приближавайки слабините. — Иначе надутият лорд Монджой, легендарният Сребърен меч, ще се превърне в скопец!
— А съпругата ми? — извика той. — Тя знаеше за предстоящата венчавка и въпреки това се опита да откупи свободата си, предлагайки прелестите си на един непознат.
— Но този непознат бяхте сам вие. През цялото време сте се престрували пред бъдещата си съпруга.
— По дяволите, аз я обичах… още тогава!
— Какво? — отстъпи назад тя и се втурна към вратата, на която се бе почукало.