Иван Вазов
Грамада
Поема из шопския живот
Залюбил е млади Камен
Цена хубавица,
И за Цена се милее
Негова душица.
Но не че тя има наниз,
Скъпи огърлици,
Свила ръбени сукмани,
Три върви жълтици.
Не че Цена е прочута
И кметова щерка,
И че бащино й имане
Няма брой, ни мярка;
Но че тя е паметлива
И добра в сърцето,
И защото има очи
Сини кат небето;
И че злато той ще има,
Кат работи честно —
Дор е челяк млад и здрав,
Сичкото е лесно —
Но невеста който търси —
Харно да се взира,
Че веднъжка челяк либи
И веднъж избира.
И Цена е либе свое
Камена избрала:
Нему първен от глава си
Цвете е подала.
На тлъки и по седенки
Двамата се срещат,
По празници на хорото
Един с друг се фащат.
И на извора студени,
С менци кат отива,
Тя го види, че я чака
Вода и дава да напива.
Утром, къде изгрев-слънце,
Там ще го намери,
По вечеря той я чака —
От любов трепери.
По котлите й, като дрънкат,
Че е тя угажда,
По гласът я той разбира,
По стъпките сяща…
Любов — тая сладка мъка,
Кой не е я пащал?
Нейни радости и пламен
Кой не е усящал?
Кое младо, кое живо
Тъй не е любило?
Чие сърце в гърди жежки
Силно не е било,
Кога либето да дойде
Часът приближавал,
И всяк един шум душата
Стряскал и смущавал:
И вятърът слаб, що вее,
И листът, що шъпне,
И гадинката, що мърда, —
Правяли да тръпне!
В любов, песни и въздишки
Дните им минуват,
Заран, вечер не делят се,
Ноще се сънуват.
И не вярват, че в живота
Има и зла среща,
И че злото ще отрови
Ясна им надежда.
А богат е Ценин баща,
Богат и имотен:
Брави има две хиляди
И коне петстотин.
Нивята му, лозята му
Мъчно се измират,
Горите му не се знае
До де се простират.
Има злато много — йоще
Има да сдобие —
Царски данък — пот сюрмашки
На полвина крие.
Той, казуват, бил приятел,
С люти Пашаджика —
Кога идавл му на гости —
Черпял го с мастика.
И богат е Цеко много —
Другар на хайдуци —
Има челяд многобройна:
Деца, снахи, внуци.
Всяокой тачи го, че той е
Кмет и чорбаджия;
До година, живота да е,
Ще стане хаджия.
Всякой на крака му става,
Кога заминува,
А псувните зад гърба си
Цеко ги не чува…
И не ще той за щерка му
Камен да се блазни,
Хорски думи го ядосват
И слухове разни.
„Тоя пъси син проклети,
Дига яд в сърце ми:
Нивга Цековата щерка
Няма той да земе!
Срам ми иде, щом помисля…
Не може да бъде!“
Тъй си дума Цеко стари
И щерка си съди:
„Мари Цено, лудетино,
Мари луда дъще,
Я послушай що се бъбри
По хорските къщи!
Стига си ти по седенките
С Камен бесняла,
Заран, вечер на извора
Със него гълчала,
Че той не е мъж за тебе,
И мен не приляга —
Че е Камен сюрмах-просяк,
Гол като тояга.
Камен няма в мойта къща
Зет да се натика,
Дор татко ти на свет ходи
И Цеко се вика!“
Тъжи Цена синеока
И често въздъхва,
Радостта и във сърцето
Зе веч да заглъхва.
Не я пущат на извора
За вода да иде,
Както други път не смее
Камена да види;
Не смей с него на хорото
Редом да се фане,
Нито с Камена на пътя
Сама да остане,
Че я страх от бащин поглед,
Цеко зле се кани:
И за него и за нея
Лошо ще да стане.
А пък Камен се учудва,
Душа му се стяга;
Що е Цена тъй сърдита,
Що от него бяга.
На извора я запитва,
На хорото следва,
А тя нищо не отвръща,
Бегом го погледва.
Тежко става на сърце му,
Ще му се да плаче,
Момите го пък задяват,
Че тя го не рачи…
Кахъри се като гледа,
Майчица му стара:
— „Не грижи се, синко мили,
Туй ще се прекара.
Цена щерка е богатска,
Прилика не е ти.
Здраве да е, има йоще
Моми по-напети.
Злиби ти друга, синко,
Дето да те либи,
Ти невеста избери си
Из нашите колиби.“
— „Друга, мале, как да либя?
Сърце ми е тамо…
Ох, недей ме, остави ме,
Мъчно ми е, мамо.“
Ходи, лута се замислен,
Нищо го не радва,
Младостта му, силата му,
Губи се, пропадва.
Иска му се да изкаже
Колко той страдае,
Да се сърди, да се плаче,
Но кому — не знае.
Пред другарите не смее,
Бяга от момите…
Една вечер късно среща
Цена под върбите.
Той я фаща за ръката
И смутен попита:
— „Що ме, Цено, ти забрави?
Що ми си сърдита?
Що ме вече не обичаш?
Имот ли че нямам?