Зарад тебе, Цено мила,
Целий свят превземам!
Или имаш друго либе?
Истина ли, Цено?
Та сърцето ти станало
Толкова студено?“
— „Ох, Камене, фани вяра:
Не ти съм сърдита,
Нито друго либе имам, —
На злато съм сита.
Ами татко ми не дава
С теб да се намеря,
И се люто той заканя, —
Сякога треперя!“
— „Какво думаш, Цено? Тъй ли?
Не съм бил измамен!?
Да бягаме с тебе двама!“
Извика млад Камен.
— „Да бягаме!“ рече Цена,
С бузи запламтели,
Па притисна го до гърди
Млади, затуптели.
— „Да бягаме!“ шушне Камен,
„Зад гори, далеко…
Аз съм юнак, ще те нося,
Ти си пиле леко!“
Сгласиха се, заклеха се
И двамата млади:
Утре вечер от туй място —
На-прек, през ливади…
Де ще идат? Що ще правят
По людска чужбина,
Непознати и бездомни,
Без свой, без роднина?
Те не мислят, те треперат,
Те не питат: дека?
Стига само да са двама,
И далеч от Цека.
Върнаха се за вечеря
Смутени, честити,
Цена не смей да погледне
Татка си в очите.
Страх я омисъл в сърце му
Тя да не възбуди,
В устата си троха хлебец
Не можа да гуди!
След вечеря три метаня
Тя стори и ляга…
Цяла нощ сънува, мисли,
Че с Камена бяга.
Утринта премени скъпи
Тя скритом прибира,
Вечер хладен мудно иде,
Сърце и премира.
Тя изглежда за път сетен
Тези гори, долини,
Дето е минала толокоз
Хубави години;
Де оставя свойта рода
И дружки си драги,
Извори, хора, седеники
И спомени благи.
И й се чини, че ги гледа
Първи път тогава…
С бащини си дом, огнище
Тихом се прощава.
Кога Камен туй обади
На своята майка,
Тя набърчи чело старо
И горко завайка:
— „Какво казваш ти — да бягаш?
А бре синко, мама!
Ти не знайш ли Цеко кой е?
Че връщане няма?
Ти оставяш мене стара.
Кой ли ще да рачи
Да ме гледа? Кога умра
Кой ще ме оплачи?“
А пък Камен люто мисли,
Нищо не отвръща,
И сълзи си да не рукнат
Той едва преглъща.
Майчини го думи мъчат —
Те са прави думи —
И му падат на сърцето
Тежки, кат куршуми.
Мило му е, страшно му е,
Съвестта го бори,
Кат оногоз, дето иска
Убийство да стори.
Но спомни си той за Цена!
Тя го сега чака
Под върбите и се чуди
Защо той протака!
Тя ще мисли, че той с нея
Безбожно играл е,
Ил че майка си за нея
Не смей да прежали.
Срам го фана. Той не знаял,
Че бил с душа слаба!
Бащин нож втикна на пояс
И пушката грабна!
— „По тоз час да се намерим
С Цена сме думали!
Дай ръката да целувам,
Па прощавай, мале!“
И остави майка мила
И тръгна във мрака
И пристигна при върбите,
Дето тя чака.
„Да вървим!“ си казаха
Двете души верни
И тръгнаха мълчаливо
Към горите черни.
По туй време у Цекови
Веселие става:
Халит ага с Пашаджика
Цеко угощава.
Халит ага — арнаути,
Цеков стар приятел,
Много пакости от него
Е светътъ изпитал.
Доде бил е кър-сердарин,
Селата пищяли,
Кокошките и маслото
За него държали.
Свитата му цяло село
Не можело да смести,
В три години трийсет и две
Моми обезчести!
Пашаджик — бич на селата
Може да се каже:
Десет годин бил разбойник,
И сега е даже.
Вай, на колко християни
Изгори душата!
Сичко, що сбере, плячкоса,
Дели го с пашата.
Пушката му е мерила
Вързани селяци,
Сабята му е рязала
Деца пеленаци.
До сто сламника запалил
И два мънастиря,
От де минал — прах и пепел
той оставял диря.
Тая вечер са на гости
Тука и двоица,
Че е Цеко кмет и има
Щерка хубавица.
Цековата къща тям е,
Като бащиния,
Цена беше ги черпила
Със върла ракия.
Веч трапезата раздигат,
Гости чакат Цена
Да се яви с бял презръчник
И с вода студена,
Да им стои „диван-чепраз“,
Да им шъта тука,
А на Цеко синовете
Пълнят два чибука.
Но не иде! Де е? Тщетно
Искат да налучат,
Към вратата често гледат
И мустаци сучат.
Втурнаха се ратаите
Вътре, като хала,
И викнаха уплашени:
„Цена е бегала!“
— „Вай!“ изрева дъртия Цеко
И глухо изпъшка,
Със кого е тя бегала
Сети изведнажка.
Запалиха фенерите,
Къщните се сбраха:
От конете най-бързия
За Цека избраха.
Грозно дърпа той мустаци,
Ядно бъбри нещо,
Па към турци се обърна
И вика зловещо:
— „Халит-ага! Утре Цена
Роб ти я дарявам!
Пашаджико! Утре Камен
Курбан ти го давам!“
И поведе синове си,
Ратаи и шопи…
Той зе пушката на рамо,
А те — дълги сопи.
И разбуди се селото,