Залаяха псета
В улиците, де премина
Потерята с кмета.
Заранта на връх Балкана,
Под буките диви,
Камен с Цена сладко спеха
Румени, щастливи.
Те се нежно прегърнали,
От любов упити.
Над главите им запели
Славей гласовити.
И високо, до небето,
В таз гора далека,
Те забравят труд, неволи
И гнева на Цека.
Шумоли гората чудно
И врабците мали
С гласеца си будят двете
Либета заспали.
Цена бърже се озърна
Весела и пресна,
Видя гора, небе, хубост…
Планина чудесна.
— „Камене! Къде ще идем?“
Тя му тихо рече.
— „Не знам, пиле, но да вървим
Нейде на далече,
През тез бърда и висове,
Там, де слънце зайде,
Дето никога баща ти
Не ще да ни найде;
Дето нашта любов няма
Никого да сърди,
Та там, Цено, да отдъхна
На твойте гърди.“
— „Я чуй, Камене, там глъчка!
Гаче конски тропот!“
— „Потеря е!“ викна Камен
И грабна вързопът.
И фукнаха през гората,
Като сърни диви,
Гъсталаци не ги спират,
Ни урви ронливи.
Любовта ги окрилява
И страхът ги тласка…
А потерята отдиря
Шуми, вика, кряска.
Ала Цена от бяг, умор
На сила се влачи,
Ту назади се обръща,
Ту кат дете плаче…
Екна плачът на сърце му!
Но тук се не чака!
Тоз плач даде нова сила
На снага му яка:
С лява ръка той вързопа
И пушката зе си,
С дясна — либето през кръста
Грабна и понесе.
И пак бяга и пак тича
С товара си скъпи,
Лицето му, снагата му
Пот горещ ги къпи,
А потерята наваля,
Трепери букакът,
Цеко лети, като бесен
И реве да чакат.
Камен спря, погледна Цена
И тихо сложи я,
Вдигна пушката и рече:
— „Ще да го убия!“
— „Недей, либе! Татко ми е!“
Пушката изпука.
— „Бягай, бягай, отърви се!
Аз ще умра тука!“
— „Постой, вещице проклета!
Де го, де го оня?“
Викна Цеко лют, запенен
И скокна от коня.
„Чакай сега да ти кажа,
Дъще поразена!
Аз дойдох със сватбари
Тука да те жена!“
Той налетя въз щерка си,
Руса й коса дръпа,
Търка й снага с бича удря,
На гърди й стъпа.
— „Де го сега бунтовникът?
Гонете го, дръжте!
А ти хайде назад дома,
Хайде, вярна дъще!
Там ви чака и двама ви
Сватба и венчило:
Тебе турско ратакинство,
Мъжът ти бесило!“
И кмет Цеко пак възседна,
Бодна гневно коня
И пред себе си разплакана
Цена с бич подгоня.
След ден той я в град изпрати
Да слуша Холита,
И писмо, че Камен ходи
По гори комита.
И тъй Цеко зли прокуди
Тез души, що любят,
Да се скитат, да се мъчат,
Доде се погубят.
Скоро село потрепера
От хобер злосмутен:
Цена станала туркиня,
А Камен хайдутин.
Зажалиха селяните,
И млади и стари,
Момите ги, сичките,
Зла слана попари.
Окаяха горко Цена
И съдба й клета,
Окаяха, па простиха,
И проклеха кмета.
И за Камена жалее
Дружина му млада;
Тъжи старата му майка,
Тъжи и пропада.
Не понесе в старини си
Тоз срам, тез теглила,
Да й рекат людски хора:
„Хайдутин родила.“
И умря тя, и заглъхна
Къщата й вета;
Намразиха още повеч
Селяните кмета.
— „В Цека бяс влезнал е“, думат
Старците изкусни, —
„За греха му Бог въз нази
Огън ще да пусне.“
Три месеца дъжд не капна,
Стана страшна суша,
В черковата, по кръчмите
Глух ропот се слуша.
Всуе дважди по полето
На литий изскачат
И заляни пеперуди
В улиците скачат.
Слънце пали. Никой облак
По небе не бега,
Сеитбите изгори ги
Тая люта жега.
Води, реки пресъхнаха,
Жито се не мели;
Ето вече булгур само
Ядат две недели!
Всички казват: глад ще стане,
Скъпия голяма.
А от небе капка влажна
Няма се, та няма.
Мръщя се, поглеждат криво
Селяните Цека,
И поп Михо, кат се кръсти,
Казва им полека:
— „Не е край: таз поразия
Цеко я довлече:
Тоя човек чедото си
На дявола врече.
Той с поганци яде, пие
И със тях братува,
Всички теглим, нази мъчат —
Той само добрува.
Покрай него сички ние
Ще умреме гладни,
Суша да не бе станала,
Град щеше да падне!“
Злоба дига, дето мине
Цеко и се мерне,
Нещата страшни си нашепват
Баби суеверни.
Едни казват, че той ближал
С турците през пости,
Други думат, че му ходят
Дяволи на гости.
Змия да бе, Те я биха
С камъни пребили,
Вещица да беше, жива
Би я изгорили.
Ала Цеку що да сторят?
Те са всички слаби…
Той е силен и със турци
Бий, мъчи и граби.
Свикаха се селяните
В кръчмата на Желя —