Това беше после отпуск,
Във света неделя…
Беше там поп Михо стари
Със своите ближни,
Тимо Стамболлият, още
Анито стогодишни,
Старец в книгите изкусен,
(По-учен от попът:
И днес сички за съвети
На врата му хлопат);
Още — Ангел Двата — Гласа,
Питроп и старея,
Даскал Куздо, псалт черковен —
Бил при Доротея;
Там бе още Видул Влахът,
Пристигнал от скоро,
Кузман Колин и до него —
Ганчо Зелен Горо.
Здрав юнак, висок та жиляст,
Със гърди космати.
Силата му, храбростта му
Де не са познати?
С дясна ръка мигом сваля
Четирима мъже,
Пушката му далеч бие,
Никога не лъже.
Казват, че той друг път ходял
С Минча Воевода,
Всички планини познавал,
Живял на свобода;
И че лани по Петровден,
Тамо в кукуруза,
(Между нас да си остане) —
Заклал Кьор-Юуза!
Направиха съвет таен,
Мислиха, кроиха,
Ум и сговор не им липса —
И скоро решиха.
На заранта, преди слънце,
Попът са затече
Под мишницата с патрахиля
И с старото светче.
Де отива толкоз рано?
При болни ли Дима,
Да му чете зарад здраве?
Или бродници от нейде
С молитва да гони?
Не, той нийде не отби се,
Нищо не продума:
На полето той излезна
И спря се при друма.
И застана срещу изток,
В земя кол побива,
Метна на врат патрахиля,
Светчето открива.
И зачете глухо попът,
Брада му трепери…
Молитва ли, клетва ли бе —
Той се начумери.
И отстъпи от колеца,
Наведе се леко,
Камък зе, фърли и рече:
„Проклет да е Цеко!“
От тогава край туй място
Кой мине, замине,
Се същите думи казва,
Се същото чини.
Пътник ли, овчар ли някой
Минува из друма,
Като хвърли камъка си,
„Проклет да е!“ дума.
И орачът, като кара
Воловете на нива,
Наведе се, хвърли, каже
И пак си отива.
И децата също правят,
Тамо кат се щурят,
И жените въз камъните
Камъни притурят.
Че клетвата стига оня,
„Проклет!“ кой не каже.
Някой камъка си носи
Отдалеко даже!
Подир месец бе висока
Колкото камила,
Още месец — купчинката
Стана веч могила.
И грамадата от себе
Мърда и порасва,
И пътникът отдалеко
Веч я съпикасва.
Та расте, като по чудо,
Сама, като жива!
Убоя се Цековата
Душа нечестива.
И да спре не може Цеко
Ни с псувни, ни с глуми
Таз грамада да не расте
Със страшните думи.
Деня та е се в ума му,
Нощя я бълнува,
И трясъка от камъните
В съня си той чува.
По някога тайна сила
Към тамо го тика.
Той я види, тръпне, гаче
Тя на сън го вика.
Гаче всякой камък има
Уста, уши, очи,
И му дума: „Проклет! Проклет!“
И към него сочи.
И той бяга потен, тръпен…
На душа му гряшна
Мир и радост веч не дава
Грамадата страшна.
Той стопи се. Лицето му
Бладнина покри го:
Гаче болест зла, невярна
Цека изсуши го.
И престаха селяните
С него да се сбират,
Нито зимат, нито дават —
Всички го презират.
В черковата, дето стъпи —
Отстъпват от него,
И родът му същи даже
Отблъсква, не ще го.
Гневът божи и той падна
На Цекова стряха:
Бедите го, злините го
Бързо сполетяха.
И смъртта в дома му първен
Зафана да треби:
В малко дни едно по друго
Три сина погребе!
Гори пожар изгори ги,
Нивите му — слънце,
В житниците му не влезе
Жито нито зрънце.
Стоката му, стадата му
Болест ги изтръшка,
Къщата му по полунощ
Пламна изведнъжка!
И стана на пепел всичко:
Имот, стока, злато,
Богатството му разлетя се,
Гаче бе крилато.
А грамадата расте пак
Невидимо, тайно,
И камъни върху нея
Фърчат непрестайно;
Че когото Бог накаже,
Светът не прощава,
Че кой много търпи, тегли,
Много отмъщава.
Мисли, мисли дълго Цеко,
Търка си челото,
Па скокна, във град отиде,
Набеди селото,
Че то уж прибра скритом
Всяка нощ комити,
Че във него пушки имат
Дори и момите.
— „Бре, викна свиреп пашата,
Тук ги доведе,
И по-скоро бесилници
За тях издигнете!“
Затърчаха към селото
Люти заптиета,
Да ловят и трепят, дето
Им посочи кмета.
И дигна се олелия,
Ревнаха децата.
Турци с щикове и пушки
Ходят по къщята.
Извързаха, подкараха
Мъже, моми слаби…
Майки плачат и се молят,
Кълнат стари баби.
На поп Миха удариха
По нозе сто бича
И го погнаха пред сички
Кървав, бос да тича.
Зарадва се Цеко много,
Че със тез джелати
За тъмница и бесило
Толкоз душ изпрати.
Изплаши се цяло село!
Зло настана време!
Кой знай, може да дочакат