Злини по-големи;
Че не далеч, зад горите,
Две царства се бият:
Зло е турци ако паднат,
Зло ако надвият!
Страшни слухове достигат,
Сичките треперят.
Дума се, че тамо трепат
Де кого намерят;
Че де стъпяля нога им
Светът пропищява:
Черкови, села, градища —
Сичко пепел става!
И че и за тяхно село
Ред скоро ще доде:
Люти Пашаджика въз него
Двеста души води,
Двеста души арнаути
И голи черкези…
Никой не смей по работа
На вън да излезе.
Само Цеко весел бива
И страх не усеща:
Пашаджика с четата му
Готови се да среща,
Че го Пашаджика обича,
Цеко нему свой е.
„Нека сички да познаят
Сега Цеко кой е!“
И се готви той селото
Сам си да запали.
Изведнъж се вест разнесе:
„Турците бегали!“
„Турците бегали“! казват
Майка на децата;
„Турците бегали!“ дума
Синът на бащата.
„Турците бегали!“ сички
Викат и разгласят;
Из дом в дом, из хижа в кръчма
Тая вест разнасят.
Чу се, че казаци идат,
Не биле далеко…
Усмихна се цяло село
И побледня Цеко.
Развълнува се селото,
Клепало удари,
Събраха се в двор черковни
И млади и стари.
Допитват се как да срещнат
Те драги гости,
И чудят се и не знаят, —
Че са хора прости.
Сетиха се, повикаха
И дяда Антона,
Че е стар човек и мудър
Като Соломона;
Че знай книга и тълкува
Календаря вечни;
Много патил и ходил е
По земи далечни.
Кога той яви се, сички
На крака станаха,
И пред белите му власи
С почит замълчаха.
— „Чада! рече мъдрий старец
С очи насълзени,
Нека Бога благодарим
Сичките на колене.
Тая милост е велика,
Господ ни я праща!
Честит бил и дядо Анто
Руси пак да сряща.
Сто години що сънувах,
Днес видях на яве:
Дядо Иван от поганци
С калъч ни избавя.
Туй време благочестиво
Чакаме отдавна:
Русите са наши братя,
Вяра православна.
Хайде сега да ги срещнем
Хляб и сол земете,
Аз ще поднеса, а вие
Шапките свалете.
Моми венци да прикачват,
На техните пушки,
Та па всички да викате:
«Здраствуйте, братушки!»
Тъй сме Дибича срещали,
Тъй хората чинат…
Пригответе йоще нещо
Да хапнат, да пипнат…“
Видя Цеко срещачите,
Че тръгнаха дружино,
И душа му потрепера
Гузно, малодушно.
Не смя в тоз куп шумен себе
Цеко да приложи:
Народната обща радост
Да дели не може.
Чуди се и май се Цеко,
Съвестта гризе го;
Да стои ли, да бяга ли —
Що ще стане с него?
Мисли, мисли и най-после
Страхът го попари;
И към другий край уплашен
Той на бяг удари.
Той търча, задъхан, бледен,
Гологлав и рошав,
Гаче бяга в страх пред някой
Звяр невидим, лошав.
Призраци ужасно, черни
Вред му се изпречват,
И храстите оживяват
Пътя му препречват.
Но внезапно той се спира,
Нов го страх напада:
Той видя, че бил достигнал
Бялата грамада.
Крака му се подкасяват,
Той назад се дръпа…
Но навред е страшно, грозно,
По жарава стъпа.
А пък миговете фъркат,
Бедата пристига…
Ето че на сред селото
Облак прах се дига.
И сулици, конье, хора
И шапки червени,
И удари към гората,
Нейде да се дене.
Из селото вест се пръсна,
Че кмета бегал е,
И че сметка на сюрмаси
Да даде не щял е.
— „Дръжте, бре! Да фанем Цека!
Дръжте този поразник!“
Много гласове екнаха
Сред общия празник.
И потеря устрои се,
Се отбор юнаци,
И жар войнствен се събуди
В тихите селяци.
Един махат сопи, други
Пушки, други вили,
Дядо Анто със кросното
Четата засили.
И фукнаха за да стигнат
Из гората Цека.
Подир малко го сгащиха
На една пътека.
— „Издаднику! Поганецо!
Дядо Анто вика,
Обесете този Юда,
На тая борика!“
— „Не! извика Зелен-Горо,
В яма да го фърлим!“
— „Не! друг рече, кожата му
С плява да напълним!“
— „Не!“ „С катран да го намажем!“
Тъй, отвърна пети, —
„Тая вечер на хорото
Той ще да ни свети!“
И очи им пущат пламен
Въз нещастни Цека,
Всяка смърт за тоз изедник
Види им се лека.
Изведнъжка тропот чу се.
Дружината млъкна…
Друга чета от бърдото
С шум пред тях изпъкна.
— „Стойте! Жив го оставете!
Видиш ли ме, дядо?“
Викна Камен и спусна се
С едно булче младо.
— „Камен! Цена! сички викат,
Не вярват очи си!
Камене, от дека идеш?
Цено, нали ти си?“
И се стискат и цалуват,
И от радост плачат,
И от Цена фереджето
По-скоро съблачат.
— „Братя! Ей мойта невеста! —