Пак се живи сбрахме!
Туй са моите момчета:
Днес я отървахме.
Халит-ага в пъкъл пратих;
Но той не бе първи…
С мъст душата си наситих
И ножа си с кърви.
А тогова да оставим, —
Нека жив да бъде.
Нашта радост да го мъчи,
Господ да го съди!“
И тръгнаха двете чети
С песни, вик назади,
Та сватбата да празнуват
На двамата млади.
* * *
От тогава веч минуват
Месеци, години,
Много случки и преврати
Видеха очи ни.
А грамадата расте се
Неусетно, тайно
И камънте върху нея
Фърчат непрестайно.
Че сюрмашки сълзи клети
Лесно не изсъхват,
Злите спомени в душата
Скоро не заглъхват…
1879. Берковица.