Джани Родари
Граматика на фантазията
Увод в изкуството да измисляме истории
На град Реджо Емилия
1. Предисторията
През зимата на 1937–1938 г., препоръчан от една начална учителка, съпруга на регулировчика, аз бях поел задължението да преподавам италиански език на децата на едни немски евреи, които бяха повярвали — вярваха го само няколко месеца, — че най-после в Италия са намерили убежище от расовите преследвания. Живеех с тях в един чифлик сред хълмовете, недалеч от езерото Маджоре. С децата работех от седем до десет сутринта. Останалото време от деня прекарвах в разходки из близките горички и в четене на Достоевски. Хубаво време беше това — жалко, че бързо свърши. Научих малко немски и се нахвърлих върху книги, написани на този език, нахвърлих се с пристрастието, безпорядъка и насладата, които донасят на учещия се сто пъти повече неща, отколкото едно стогодишно ходене на училище.
Един ден във „Фрагменти“ от Новалис (1772–1801) открих следната мисъл: „Ако притежавахме наука и за фантазията, както притежаваме наука за логиката, тогава бихме разбулили тайните на изкуството да се измисля.“ Мисълта бе великолепна! Въобще всички почти мъдри мисли от тази книга на Новалис са чудесни и кажи-речи всички съдържат неочаквани прозрения.
Когато само след няколко месеца се запознах с френските сюрреалисти, аз повярвах, че в техния начин на работа съм намерил най-после науката за фантазията — „фантастиката“, търсена от Новалис. Вярно е, че бащата и пророкът на сюрреализма още в първия манифест на движението бе писал: „Бъдещите технически похвати на сюрреализма не ме интересуват.“ Но междувременно неговите приятели — писатели и художници — бяха наизобретили доста такива технически похвати. По това време — моите евреи бежанци бяха отново отпътували, за да търсят друго отечество — аз бях започнал да преподавам на най-малките в първоначалното училище. Трябва да съм бил невъзможен учител, зле подготвен за работата си и с претъпкана от всичко по нещо глава: от индоевропейско езикознание до марксизъм. Многозаслужилият господин Ромуси, директор на градската библиотека във Варезе, макар и портретът на куче да беше на видно място над бюрото му, ми връчваше винаги и без да му мигне окото каквато и да е книга, стига за нея да бях попълнил редовен фиш. В главата ми имаше място за всичко с изключение на школото. Но поне скучен учител не съм бил. Где от обич към учениците, где от собствена нужда за игра аз разказвах на децата истории, които нямаха кой знае какъв допир с действителния живот, а още по-малко с така наречения здрав смисъл. Тези истории аз измислях, като си служех с „техническите похвати“, получили началото си от Андре Бретон, но едновременно с това и високомерно подминати от него.
Все по това време аз бях сложил върху едно скромно тефтерче следния важен надпис: „Тетрадка по фантастика“. Там си водех бележки не за приказките, които разказвах, но за начините, по които те възникваха, за триковете, които изнамирах или вярвах, че съм изнамерил, за да задвижа чрез тях думи и образи.
После всичко това остана за дълго време забравено и погребано до момента, когато почти съвсем случайно — беше около 1948 г. — започнах да пиша за деца. Тогава и „Тетрадката по фантастика“ отново изплува в паметта ми. Тя започна отново да се пълни и да оказва полезно влияние в моята нова и непредвидена дейност. Само леност, известна съпротива към каквато и да било систематика, както и липса на време ми попречиха да взема публично думата по тези въпроси и това трая до 1962 г., когато отпечатах в римския ежедневник „Паезе сера“ моя „Наръчник по измисляне на приказки“ в две последователни части (в броевете от 9 и 19 февруари).
В тези статии моето лично „аз“ почтително се разграничаваше от разглеждания въпрос, като измисляше следната история: по време на олимпийските игри в Рим аз съм се бил запознал с млад японски учен и от него съм бил получил един ръкопис, представляващ английският превод на малък литературен очерк. Последният бил уж публикуван в 1912 г. в Щутгарт в издателството „Новалис-Ферлаг“, за автор имал някой си невероятен Ото Шлегел-Камницер, а като заглавие носел немското „Grundlegung zür Phantastik. Die Kunst Märchen zu schreiben.“, тоест: „Основи на фантастиката. Изкуството да се пишат приказки“. В рамките на тази далеч не оригинална фикция, застанал на границата между сериозен и шеговит подход, аз излагах някои несложни похвати на творческото въображение. Същите тези похвати популяризирах по-късно и в продължение на години във всички училища, които посещавах като разказвач на приказки, като събеседник, който беше винаги готов да отговори на детските въпроси. Защото винаги се намираше едно дете, което ще запита, и то точно по следния начин: „А как се измислят приказките?“ Всяко такова дете заслужава честно да му се отговори.