По-късно аз преработих разказа и със значителни изменения го включих в книгата си „Новели, изработени на машина“. В моя вариант крокодилът е експерт по котешкото акане, наистина фекална материя, но този натурализъм придаде на разказа демистификационна функция. В края на разказа Сабина не изяжда крокодила, но го заставя да изплюе в обратен ред погълнатите жертви.
Струва ми се, че не се намираме вече в областта на безсмислицата. Намираме се по най-очевиден начин в друг етап: при употребата на фантазията за установяване на активна връзка с действителността.
Светът може да бъде гледан от височината на човешки бой, но също от задоблачни висоти (във века на самолетите това не е трудно). В действителния живот може да се влезе през главния вход, но може да се промъкнеш в него — и колко по-забавно е това! — през едно прозорче.
7. Дядото на Ленин
Тази малка глава е само продължение на предшествуващата. Отделих я, защото твърде много ме блазнеше мисълта, че дядото на В. И. Ленин — бащата на Мария Александровна Улянова — заслужава да стои в заглавие.
Селският дом на Лениновия дядо се извишава недалеч от Казан, столица на Татарската АССР, върху една баирчинка, в чието подножие тече малка рекичка, носеща по своята повърхност весели колхозни патета. Околността е красива и там аз съм пил хубаво вино, гостувайки у мои татарски приятели. Трите големи прозореца на всекидневната гледат към градината. Децата, между тях и Володя Улянов, бъдещият Ленин, обичали да се промъкват в дома и да излизат през прозорците вместо през вратата. Мъдрият доктор Бланк (баща на Лениновата майка) не само че не забранявал на децата това невинно забавление, но бил наредил да поставят под прозорците здрави пейки, та децата да стъпват на тях при своите провирания, без да рискуват да си счупят вратлетата. Според мен такова поведение е истински образец за това, как трябва да се поставяме в услуга на детското въображение.
С измислянето на истории и с фантастическите способи за тяхното фабрикуване чрез фантазията мисля, че помагаме на децата да проникнат в истинския живот през прозореца вместо през вратата. Щом им е по-интересно, значи — по-полезно им е.
Между другото нищо не ни пречи да увеличаваме допира на децата с действителността посредством по-сериозни хипотези.
Например: Какво би се случило, ако в целия свят, от полюс до полюс, внезапно изчезнеха парите?
Това е тема за развиване не само на детското въображение. Ето защо считам, че тя е особено подходяща за децата, които обичат да си премерват силите с въпроси, надхвърлящи ръста им. За тях това е единствената възможност да пораснат. А няма съмнение, че те искат преди всичко и над всичко останало да пораснат. И все пак правото им да пораснат ние им го признаваме само на думи. Всеки път, когато те пожелаят да се възползуват от него, ние поставяме на карта целия си авторитет само за да им попречим.
По повод на „Фантастическата хипотеза“ остава ми да отбележа още нещо: в крайна сметка тя е само частен случай на „фантазийния бином“, представен от произволното съчетание на някой подлог с някое сказуемо. Менят се съставките на „бинома“, но не и техните функции. В примерите, описани в предшествуващите глави, разгледахме „биноми“, съставени от две съществителни, докато във фантастическата хипотеза съединяваме съществително и глагол, подлог и сказуемо или подлог и определение.
Примери:
— съществително и глагол: „градът“; „лети“;
— подлог и сказуемо: „Милано“, „е обкръжено от морето“;
— подлог и определение: „крокодилът“, „специалист по ихтиология“.
Не се съмнявам, че могат да съществуват и други форми на „фантастически хипотези“, но за целите на тази книжка стига и гореизредената верижка. (Римата, макар че се чувствува как е търсена от автора, тук играе провокаторска роля: надявам се, че ще я забележите.)
8. Произволната представка
Един от словотворческите похвати за продуктивност на фантазията е деформацията на думите. Децата обичат да играят на тази игра: тя е весела и същевременно много сериозна. Учи ги да изследват възможностите на думите, да ги владеят, да ги принуждават да възприемат неизвестни преди облици; стимулира свободата им на „словопроизводители“ и окуражава правото им да разполагат със своя лична реч (мерси, господин Сосюр), поощрява в тях антиконформизма.
В духа на тази игра е именно и прибавянето на произволно избрана представка към думите. Аз самият съм прибягвал към този метод неведнъж.
Достатъчно е прилепването на представката „S“ носителка на отрицателно значение, за да превърне тя „temperino“ (джобно ножче), всекидневен и маловажен предмет, при това опасен и агресивен, в „stemperino“ (не-ножче), фантастичен и миролюбив предмет, който служи не за подостряне на моливите, а за удължаване на графита им, когато върхът се е вече притъпил. Това — за голям яд на продаващите моливи книжари и в разрез с идеологията на потребителското общество. Също не без сексуално оцветени намеци, които, макар и дълбоко прикрити, са все пак (подсъзнателно) разбираеми за децата.