Да разгледаме още един пример:
1) Героят:
2) Сказуемото:
3) и 4) Реакцията на присъствуващите:
5) Финалният епитет:
Като подражаваме на тази структура, тоест използувайки я като същинско ръководство по композиция и запазвайки съчетанието на римите (първият, вторият и петият ред се римуват помежду си; четвъртият се римува с третия), ние можем сами да си построим един лимерик по подобие на Лировия:
Първа операция: избор на герой:
Втора операция: посочване на характерна черта, изразена чрез действие:
Трета операция: реализация на сказуемото:
Четвърта операция: избор на завършителния епитет:
Друг пример:
В горния случай при третото и четвъртото стихче бяхме ръководени от желанието да останем в рамките на „реакцията на присъствуващите“. Освен това доста свободно следвахме метричната структура, макар че се придържахме към римата (последната, както навярно сте забелязали, просто повтаря първата). Мисля, че когато става дума за построяването на безсмислица, всякакъв педантизъм е неуместен. Структурата на лимерика е лесна за копиране именно защото е лека, многократно изпробвана и винаги резултатна. Тя не е някакво учебно задължение.
Децата успяват за съвсем кратко време да овладеят гореописаната техника. Особено забавно е съвместното търсене на крайния епитет: дума, изпълнена с най-много фантазия, някакво прясно измислено прилагателно, което с единия си крак стои в областта на граматиката, а с другия — в пародията. Много лимерици могат да минат и без него. Но децата настояват да има такъв завършителен епитет.
Един пример:
Тук епитетът „музиколюбец“, тоест меломан, е най-обикновен, в него няма нищо особено. И наистина като че ли тъкмо затова едно дете, като го чу, обърна вниманието ми върху факта, че за човек, който яде музикални инструменти, може би повече ще подхожда „музикоед“. И то имаше право.
Един друг наблюдател, не от детската възраст, забеляза, че лимериците от моето производство, макар и да съдържат горе-долу сносни абсурдни истории, всъщност не са истински безсмислици. Той също имаше право. Но и аз лично нямам понятие защо се получава така. Изглежда, всичко ще да е в зависимост от разликата в езиците — английския и италианския. Или от нашата, по-скоро от моята тенденция да разглеждам всичко от рационална гледна точка.
При децата обаче, и в техен интерес, възрастните ще трябва много да внимават да не би някак си да ограничат влечението им към абсурда. Не мисля, че то би нанесло вреда на тяхното формиране за научно мислене. Още повече, че и в математиката съществуват доказателства „за обратното“.
13. Построяването на гатанка
Построяването на една гатанка упражнение ли е на нашето логично мислене или на нашето въображение? Вероятно и двете неща едновременно. Съответно правило ние ще изведем, като анализираме една от най-простите народни гатанки: тая, в която се казва или поне се казваше едно време, когато бяха още в употреба кладенците: „Надолу се смее, нагоре ридае — що е то?“ (Ведрото).
В основата на херметически тайнствената дефиниция лежи процесът, който в предишните глави вече нарекохме „очудняване“ на предмета, т.е. изолирането на предмета от неговото значение, изтръгването му от неговия обичаен контекст. Предметът слиза надолу и се качва нагоре — това е всичко, което узнаваме за него.
При описанието обаче се вмъкват асоциации и сравнения, чийто обект е не цялостният предмет, а една от неговите страни, в нашия случай — звуковата. Ведрото проскърцва… Това скрибуцане е различно: когато ведрото слиза е едно, когато се изкачва, то е друго…