Подхванах по-късно същата тема във „Вестник на родителите“, като се постарах да внуша на читателите по какъв начин сами биха могли да си измайсторят „приказки за лека нощ“ („Какво ще стане, ако дядо се превърне в котарак“, декември 1969; „Пълна чиния с приказки“, януари — февруари 1971; „Смешни истории“, април 1971).
Не е красиво, знам, че изреждам толкова дати. Чий ли интерес биха могли да събудят? Исторически вехтории, ще рекат. И все пак приятно е да ги подредя така, една след друга, като че ли всяка от тях си има своята собствена важност. Нека читателят реши, че аз играя и че тази игра е наречена от компенсационната психология „Мамо, гледай ме как карам без ръце!“. Винаги е хубаво човек да може; да се похвали с нещо…
От 6 до 10 март 1972 г. по покана на общинската управа в град Реджо Емилия аз имах редица срещи с около петнадесетина учители от детските градини (бивши „забавачници“), от първоначалните и средните училища и пред тях представих, тъй да се каже, в завършен и официален вид целия си арсенал.
Три неща винаги ще ме карат да си припомням тази седмица като една от най-хубавите в живота ми. Първото нещо е, че афишът, който общинската управа бе накарала да разлепят за случая, черно на бяло канеше на „Срещи с фантастиката“ и аз можех до насита да чета по градските стени, които изглеждаха малко стреснати, тази дума, която беше ме придружавала в продължение на тридесет и четири години. Второто нещо е, че същият афиш предупреждаваше, че „предварителното запазване на места“ бе ограничено „до петнадесетина“ бройки: очевидно смяташе се, че по-голямо число присъствуващи би могло да превърне семинарните срещи с дискусии в сказки, които не биха били от полза за никого. Но предупреждението като че ли изразяваше и някакъв страх: да не би неудържими тълпи, чули призива на „Фантастиката“, да се втурнат и превземат с щурм залата. Последната, до вчера служила за гимнастически салон на пожарникарите, бе гордо красива с железните си колони, боядисани в мораво, и сега тя очакваше нашия конгрес. Всичко това беше затрогващо. Третата причина за щастие, най-съществената, се състоеше във възможността, която ми бе предоставена да разсъждавам надълго, и нашироко, системно и с помощта на непрекъснатия контрол на дискусията и на опита не само върху функцията на въображението и похватите за неговото поощряване, но също така и върху начина, по който те биха могли да се предадат по-нататък на всички, например за да станат инструмент за езиковото възпитание на децата, а и не само за езиковото.
На края на този „кратък курс“ имах пред себе си написания текст на петте беседи. Това бе станало възможно благодарение на магнетофона, който ги беше записал, и на търпението на една машинописка, която беше разшифровала всичко.
Тъй че малкото книжле, което сега представям, е само дообработка на разговорите в Реджо Емилия. Сега му е време да уточня и това: книгата не е опит да се създаде „Фантастика“, изпипана по всички правила на науката и вече готова за преподаване и усвояване из училищата като геометрията например. Тя не е и някаква пълна теория на творческото въображение и на измислицата въобще. За всичко това биха били нужни малко по-здрави мускули, както и някой, който да е по-малко невежа от мен. Книгата не представлява дори никакво „есе“. Всъщност и аз не зная какво представлява. Тук се говори за някои от начините да се съчиняват истории за деца и как да се помогне на децата сами да си съчиняват приказките. Но кой знае колко много още други начини биха мигли да се изнамерят и опишат! При това тук се говори само за словесната творческа измислица и едва се загатва, без да се копае много надълбоко, че тези технически похвати биха могли лесно да бъдат пренесени и в другите езици. Щом като историята може да бъде разказана от единичен разказвач или от цяла група, тя може също така да се превърне в театър или в канава за куклено представление, да се развие в рисуван разказ или филм, да бъде записана върху касетка и изпратена на приятели. Всички тези технически способи би трябвало да навлязат по-нашироко в детските игри, но по този въпрос тук е казано наистина твърде малко.
Надявам се, че този малък труд би могъл да се окаже полезен и за всеки, който вярва в необходимостта въображението да заеме своето място във възпитанието; на този, който има доверие в творческите способности на детето; на този, който знае каква освободителна сила притежава словото. „Всички начини за употреба на словото нека бъдат на разположение на всички!“ — това ми изглежда най-подходящото мото за тази книга. При това девизът има хубаво, демократично звучене. Не за да станат всички художници на словото, а за да не бъде никой роб.