Андерсен би могъл да бъде считан за пръв създател на съвременната приказка. В последната темите и образите от миналото се измъкват от преддверието на ада, където цари безвремието, за да се спуснат в настоящия ден и час на нашата грешна земя. Колоди отива още по-далече, като в ролята на главно действуващо лице въвежда детето, и то детето каквото си е, а не каквото биха искали да го видят учителят или свещеникът, а също като дава нов облик на някои от действуващите лица от класическата приказка. Неговото красиво Момиче (по-късно: Феята) с тъмносините коси е само далечна роднина на традиционните феи вълшебници; под одеянията на Огнегълтача (Манджафуоко) или на Зеления рибар някогашното чудовище от старите приказки е неузнаваемо; Масленото човече пък е само забавна карикатура на Магьосника.
Андерсен е неподражаем, когато на най-блудкави, най-повседневни предмети се заема да вдъхне живот посредством ефекта на „очудняването“ или на „амплификацията“. Чрез тези похвати той е постигнал образи, станали вече христоматийни образци. Колоди е неподражаем, когато създава диалози: тренировката му в тази област идва от дългогодишното писане на безуспешни комедии.
Но нито Андерсен, нито Колоди — и това доказва тяхната гениалност като творци поети — са познавали приказния материал така, както го познаваме ние днес: каталогизиран, сортиран и проучен под микроскопите на психологическия, психоаналитичния, формалния, антропологичния, структуралния и други подобни методи. Това означава, че ние сме снабдени с всичко необходимо, за да „обработваме“ класическите приказки и да ги популяризираме посредством редица игри, които развиват фантазията. За тези игри именно без каквато и да е система, а както ми дойдат наум, ще ви разкажа в малките глави, които следват по-нататък.
16. „Объркване“ при приказките
— Имало едно време едно момиченце, което наричали Жълтата шапчица…
— Не Жълтата, а Червената!
— Ах, да, Червената. И така повиква я баща й и…
— Ама не баща й, майка й я повикала.
— Точно така. Повикала я и й казала: иди при лелка си Розина да й занесеш…
— Иди при баба си, й казала, а не при лелята!
И така нататък.
Такава е схемата на старата игра „объркване при приказките“, която може да възникне във всяко семейство в независимо какъв час от денонощието. Аз също съм я ползувал преди години в моите „Приказки по телефона“.
Играта е по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед. Тя трябва да се играе в подходящо избран момент. Децата, когато става дума за приказки, си остават дълго време консерватори. Иска им се приказката да бъде разказана със същите думи от първия път, приятно им е да разпознават тези същи думи, да ги научават наизуст в първоначалната им последователност, да изпитват същите вълнения, както при първата си среща с тях, в същия ред: изненада, страх, възнаграждение. Децата се нуждаят от порядък и сигурност: светът не трябва да напуска грубо и внезапно релсите, върху които детето с толкова усилия го е закрепило.
Затова напълно възможно е в началото играта на „объркване при приказките“ да дразни децата, да ги обезпокоява. За появяването на вълка те са подготвени, появяването обаче на непознато действуващо лице ги разтревожва, защото не знаят дали е приятел или враг.
Но идва такъв момент, когато Червената шапчица няма повече какво да им каже. Тогава децата са готови за раздялата с нея и те го правят, както се разделят със стара, изтъркана от дълга употреба играчка. Именно тогава те се съгласяват приказката да се превърне в пародия — отчасти защото пародията като че ли позволява раздялата, но също така, защото новата гледна точка подновява интереса към самата история, прави отново да бъде преживяна, но вече върху други релси. Децата не играят толкова с Червената шапчица, колкото със самите себе си: те се престрашават да предизвикват свободата, да поемат риска на отговорността. Тук трябва да сме готови за един здрав излишък от агресивност, а също и за стремглави скокове в абсурда.
В някои случаи тази игра ще има и своето оздравително въздействие. Тя ще помогне на детето да се изтръгне от някои сковаващи го склонности. Играта ще лиши вълка от драматичност, ще унижи чудовището, ще осмее вещицата, ще очертае по-отчетлива граница между света на истинските неща — където някои волности са просто невъзможни — и света на измислиците. Всичко това по-рано или по-късно трябва да стане. Разбира се, не по-рано от момента, който позволява на вълка, чудовището и вещицата да изпълнят своята традиционна мисия, но, разбира се, и не много късно.