Така че „функциите“ според мен помагат в известна степен детето самичко да се ориентира във вътрешния си свят. Те са винаги край него и подръка, многократно изпробвани и лесни за употреба. Да ги изхвърляме би било излишно разточителство.
Към тази глава, която и без това доста се удължи, бих желал да прибавя още две забележки.
Първата засяга интересното наблюдение, което Владимир Яковлевич Проп прави, когато проучва трансформацията на една отделна тема в руските приказки. Той взема темата „горската къщурка на кокоши крака“ и проследява как тя се конкретизира в различни варианти: чрез редукция — „къщурката на кокоши крака“, „къщурката в гората“, „къщурката“, „гората“; чрез амплификация — „къщурката на кокоши крака в гората със стени от марципан и с покрив от сладкиши“; чрез замяна — вместо къщата се появява пещера или замък; чрез интензификация — цяла вълшебна страна. Стори ми се интересно, че когато изброява типичните вариации, Проп всъщност си служи почти със същите изрази, с които свети Августин описва работата на въображението: то според него „разполага, умножава, съкращава, разширява, подрежда, отново съединява по най-различен начин образите“.
Втората ми забележка е един спомен. В дома на Антонио Фаети (учителя художник, автор на много оригиналната книга „Как да гледаме изображенията“) видях цяла поредица големи картини, посветени на „функциите на Проп“. Всяка от тях е многопланов разказ, който има един и същи герой — детето с неговите фантазии, комплекси, цялата многопластовост на детското подсъзнание, но отразява също и възрастния човек и неговите митарства, както и самия художник с неговата култура. Населени с най-различни образи, намеци и позовавания, това са плътно наситени картини, които като че ли пускат пипалца, от една страна, към простонародните панаирджийски щампи, а, от друга — към сюрреализма. Тези „картини на Проп“ са изпълнени от художник, който обича в приказките един поразително богат свят, глупаво пренебрегван. Всяка от тези картини разказва много, много неща, които биха могли да бъдат изказани с думи, само че с много думи, и други, които с думи не могат да се изкажат.
23. Франко Пасаторе „разкрива картите си“
Това, че в предишната глава говорих за спасението на народната приказка в игрите с измислицата, не беше, за да внуша, че нейното присъствие е задължително. Наред с „картите на Проп“ могат да съществуват и други похвати, но не по-малко плодотворни.
Като пример ще приведа великолепната игра, изнамерена от Франко Пасаторе и приятелите му от ансамбъла „Театър — Игра — Живот“, която се нарича „да разкрием картите си“. В книга под заглавие „Аз бях дървото (а ти конят)“ авторите на играта — Франко Пасаторе, Силвио де Стефанис, Аве Фонтана и Флавия де Лучио — я описват така в главата „Четиридесет и повече игри за школския живот“:
„Играта се състои в това, че колективно трябва да се измисли и онагледи някакъв разказ. Подтик към разказа може да бъде даден от специална колода карти, които «водещият» е приготвил, като върху петдесетина картончета е налепил най-различни образи и картинки, изрязани от вестници и списания. Разчитането на тези картинки е всеки път различно, защото всяка карта от колодата може да бъде свързана с предходната само посредством свободна асоциация на представите и въобще — посредством игра на фантазията. Водещият, седнал всред кръга от деца, предлага на едно от тях да изтегли от колодата, напосоки и без да гледа, една карта. Детето ще започне устно да я тълкува; останалите деца ще трябва внимателно да слушат, като всяко от тях се готви да поеме и продължи тълкуването. Така е положено началото на колективния разказ. Това, което първото дете разкаже, ще му послужи при изобразяване на първия откъс от разказа — с бои или чрез колаж върху бяла основа, — а и на съседа му, който ще трябва да продължи разказа, като на свой ред разтълкува следващата карта, свързвайки своята част от разказа с предходната и онагледявайки по-нататъшния развой на повествованието с рисунка или колаж, разположени в съседство с първите. Играта продължава така до последното дете, на което се пада задачата да завърши разказа. Резултатът е едно дълго пано, което са направили самите деца и по което те ще могат да преразказват своя колективен разказ, като го имат винаги пред очи.“
Когато тази игра на зрелищно претворяване бе описвана в гореспоменатата книга, тя още не беше никъде изпълнявана. Но оттогава до днес, надявам се, стотици деца вече са „разкрили картите си“ и са дали на възрастните — „водещи“, достатъчно храна за размисъл.