Това е според мен една прекрасна игра. Игра толкова хубава, че бих желал аз да съм нейният автор. Но това не е завист — добре е, че я измислиха именно Франко Пасаторе и приятелите му. Видях ги запретнали се на работа в Рим по време на един фестивал на вестник „Унита“. Те разполагат с голям брой игри, които поощряват въображението, и владеят до съвършенство техниката на водещи, изпробвана в десетки и десетки експерименти. Например те раздават на участвуващите в играта деца три с нищо несвързани помежду си предмета — джезве, празно шише и мотика — и приканват с тях да се измисли и разиграе някаква сценка. То е все едно да се измисли разказ въз основа на три думи, но така е много по-добре, защото предметите предлагат на въображението много по-здрава опора, отколкото думите. Могат да бъдат огледани, опипани, повъртени в ръка и от всичко това могат да се родят многобройни подтици за въображението. Разказът може изведнъж да бликне само при един случаен жест или звук. При това колективният характер на измислянето го оживява още повече: влизат в играта и творчески се сблъскват различен опит, спомени, различни ритми и критическата намеса на групата.
Групата „Театър — Игра — Живот“ се доверява на вещите. Често, за да накарат децата да рисуват, нейните участници раздават на всяко дете по една тайнствена кутийка, в която се намира я кълбенце памук, което мирише на бензин, я по един бонбон или нещо, което ухае на шоколад. Вдъхновението може да се промъкне така също и през носа.
В игрите, които групата устройва, каквото и да се случва в тях, децата са винаги и едновременно автори, актьори и зрители. Ситуацията благоприятствува творческото начало у децата да се развива всеки момент в най-различни посоки.
24. Приказки „непременно с ключ“
Поради играта „да разкрием картите“ ние за момент се разделихме с народните приказки. Сега обаче нека пак се върнем при тях, за да опишем един последен технически похват. Може би щеше да е по-добре да се спрем върху него, преди да бяхме говорили за „функциите“ на Проп. Така щеше да е по-правилно. Но изключенията от правилото са за една граматика също почти „задължителна“ категория. От друга страна, техническият похват, за който ще говорим, може много добре да се приложи и към „картите на Проп“, а те на свой ред ще съдействуват за неговото доизясняване.
Вътре във всяка приказна „функция“ са възможни, както бе казано, безкрайно много варианти. Но техническият похват на варирането може да бъде приложен и към цялата приказка и да бъде замислена друга модулация, да бъде пренесена от една тоналност в друга.
Да вземем например фантастичната тема „Разкажете историята за свирача от германския град Хаймлин, но мястото на действие трябва да бъде Рим от 1973 г.!“. За да зазвучи историята в нов ключ (дори в два ключа: по време и по място), ние сме длъжни да се поровим в старата приказка и да потърсим точно този пункт, от който може да започне новата модулация. Рим 1973, наводнен от плъхове, не е трудно да си го представим, и то дори без да изпадаме в особено абсурдни положения. Но служи ли ни това? Рим наистина е наводнен, но не от плъхове, а от автомобили. Те задръстват улиците, струпали са се по големите и малките площади, преливат по тротоарите, отнемат пространството на пешеходците, а на децата просто забраняват да играят. Така на наше разположение се намира фантастическа хипотеза, която въвлича в приказната схема голям отрязък от действителния живот — по-добро нещо от това не бихме могли и да си пожелаем. Ето примерна канава за повествованието в нов ключ.
Рим е наводнен от автомобили. (Тук би било полезно да се поупражним в приказно описание на автомобилното нашествие: с паркинги, организирани дори върху купола на съборната черква „Свети Петър“, но за това нямаме време.) На този, който измисли някакъв изход от това отчаяно положение, кметът е обещал награда и собствената си дъщеря за жена. При кмета се явява един млад свирач гайдар, един от тези, които всяка година по коледно време бродят из Рим, за да свирят с гайдата си. Той казва, че ще освободи Града на градовете от автомобилните чудовища, ако кметът обещае, че най-просторните площади на Рим ще бъдат дадени в разположение на децата за техните игри. Сключват договор. Момчето надуло гайдата си. И от всички страни: от всички райони, квартали, предградия, иззад всеки ъгъл се застинали автомобили и започнали да се нареждат след момчето гайдарче. То се отправило към Тибър… Но шофьорите настръхнали: развикали се и направили нещо като бунт (в края на краищата автомобилите са плод на човешкия труд, лошо се получавало, ако бъдели разрушени…). Гайдарят размислил, сменил пътя и се отправил към подземията. Там долу колите ще могат и да се движат, и да стоят, оставяйки свободни градските улици и площади за децата, за банковите чиновници, за продавачките на плодове…