В двадесет и първия раздел на тази книжка ние вече си представихме как може да изглежда една междупланетна Пепеляшка, а Иванчо и Марийка да са „милански“. Теоретически възможностите за изнамиране на нови „ключове“ са неограничени. В действителност те всички или почти всички се свеждат до двете категории за време и място.
Старата приказка, зазвучала с нов ключ и приспособена към новото изпълнение, неочаквано ще издаде необичайни звуци. Тя би могла да има дори някаква „нравствена поука“, която ще бъде приета, разбира се, само ако бъде безизкуствена и се разбира от само себе си. Нравственото поучение не бива никога да бъде насила търсено и налагано на приказката.
В едно средно училище, доста унило поради бюрократичния подход към „Годениците“10 (преразкази, разбор на изречения, изпитвания, развиване на теми), юношите се отнесоха отначало без възторг към моето предложение да изложат съдържанието на романа в съвременен ключ. Но веднъж открили възможностите за игра — всички импровизираха в хор идентификации между ландскнехтите на Манцони и нацистите, — те съвсем сериозно се заловиха за работа.
Лучия сега продължаваше да си бъде все същата текстилна работничка от ломбардската провинция. Но избраното време 1944 година през нацистката окупация — задължаваше Ренцо да хване гората, за да не бъде депортиран като работник в Германия. Чумата беше заменена с бомбардировките. Местното господарско синче, което досаждаше на Лучия със своите ухажвания, се оказа не някой друг, а местният главатар на „черните бригади“. Свещеникът дон Абондио си оставаше верен на себе си: вечно разпънат и нерешен между партизаните и фашистите, между работниците и господарите, между италианците и чужденците. „Безименният“ беше се превърнал в едър индустриалец от същата местност, който в миналото е бил поддръжник на режима, но сега по време на окупацията бе дал на разположение вилата си на бежанци и на останали без покрив…
Не мисля, че Алесандро Манцони — ако по някакъв начин се озовеше сред нас — би намерил повод да се засегне, че учениците така си бяха послужили с неговите герои. Може би щеше само да им помогне за по-тънки отсенки при някои аналогии. И само той единствен би могъл да подскаже на дон Абондио шеговитите реплики, подходящи за най-новата му ситуация.
25. Образът на вещицата Бефана (разбор)
Нека наречем „фантазиен разбор“ на някое действуващо лице от приказка неговото разчленяване на „първични фактори“ с цел да получим тези съставки, които ще ни позволят да построим нови „фантазийни биноми“, тоест ще ни позволят да измисляме други истории около все същото действуващо лице.
Да вземем Бефаната. Тя не е в пълния смисъл образ от приказките, но това няма значение, дори така е по-добре: като проведем експеримента си върху нея, а не върху някоя обикновена вещица от приказките, ние ще докажем, че разборът ни може да бъде приложен към всякакъв вид действуващи лица — от Палечко до Одисеи, от Пинокио до Джек Тексасеца. Съгласно „функциите на Проп“ можем да дадем на Бефаната определението „дарителка“. При анализа излиза, че Бефаната може да бъде разделена на три части, както „Галия“ на Юлий Цезар и „Божествената комедия“:
Метлата;
Чувалът с подаръците;
Разкривените обуща (споменати, и то съвсем на място, в една прочута народна песенчица).
Някой друг би могъл да раздели Бефаната другояче — не възразявам: свободен е да го стори. Но на мен ми стига нейната троична подялба.
Всеки от трите „първични фактора“ може да стане за нас извор за творческо вдъхновение, стига да съумеем посредством съответния метод да използуваме заключените в тях възможности.
Метлата. Обикновено Бефаната си служи с нея, за да лети. Но ако изтръгнем предмета от обичайния му контекст, възниква въпросът: какво ли прави Бефана с метлата, след като отмине богоявленската нощ? От този въпрос могат да се зародят няколко хипотези:
а. След като облети Земята, Бефаната хвръква към другите светове на Слънчевата система и на цялата Галактика.
б. Бефаната използува метлата в къщи при домашното си почистване. Но къде ли живее? Какво прави в течение на цялата година? Получава ли писма? Обича ли да пие кафе? Чете ли вестници?
10
„Годениците“ — роман на Алесандро Манцони (1785–1853), който стои в центъра на литературното обучение в италианските училища. — Бел.пр.