Но тук ние искаме да съчиняваме приказки за деца, а не да пишем разкази, с които да търсим да връщаме назад и да спасяваме изгубения си живот. Макар че в някои случаи и от време на време би било забавно и полезно дори да организираме и с децата играта „на спомени“. И най-обикновената дума би могла да им се притече на помощ в това отношение: „помниш ли, един път, когато…“, да ги накара да се самоосъзнаят сред бързотечното време, да ги научи да измерват разстоянието между днес и вчера, въпреки че техните вчера за щастие са все още малобройни и малко населени.
При този тип издирвания, когато се тръгва само от една дума, „фантастичната тема“ възниква едва когато се създадат причудливи съседства и странни докосвания между тях. Тогава в сложните движения на образите и в техните капризни преплитания проблясва едно непредвидено отнапред родство между думи, принадлежащи към различни верижни системи. Така думата „mattone“ (тухла) повлича след себе си „canzone“ (песен), „marrone“ (кестен), „massone“ (зидар), „torrone“ (нуга), „panettone“ (козунак).
И тъй „mattone“ (тухла) и „canzone“ (песен) образуват за мен интересна двойка, макар и не така „хубава, както случайната среща между един чадър и една шевна машина върху хирургическа маса“ (Лотреамон, „Песните на Малдорор“). В смътното съседство на дотук споменатите думи тежката „тухла“ съседствува с въздушно леката „песен“, тъй както „sasso“ (камък) се съотнася с „contrabasso“ (контрабас). По всяка вероятност и цигулката на Амедео е прибавила своя емоционален звук и е допринесла за възникването на следната музикална картина приказка: „Ето я музикалната къща! Тя е изградена от музикални тухли и от музикални камъни. Нейните стени издават трели: когато чукчетата на пианото ги ритат със своите боти, стените пеят по всички възможни ноти. Виждам един до диез, закачен на дивана, а най-високото фа е под прозореца; подът е целият настроен на си бемол-мажор, една доста стимулираща тоналност. Великолепната врата е атонална, сериална, електронна: стига да я докоснеш с пръст, и извличаш страшен концерт от куп работи в духа на Ноно, Берио, Мадерна. Това може да накара да полудее от завист господин Щокхаузен. (Последният се появява в картинката с много по-голямо право от всеки друг: с това «хаус» (къща), което е съставна част на името му.) Но къщата не е самичка. Тя е заобиколена от цяло музикално село и то наброява къща пиано, къща челеста, къща фагот. То е село оркестър. Вечер неговите жители музицират — свирят със своите къщи и преди да отидат да спят, си устройват чудесно концертче. В дълбоката нощ, докато всички спят, един затворник свири върху решетките на своята килия…“ и т.н. и т.н. Историята вече налучква пътя си.
Мисли, че затворникът се появява в картината поради римата между canzone (канцоне — песен) и „prigione“ (приджоне — затвор). Макар че съзнателно бях я пренебрегнал, тази рима е дебнела моето подсъзнание, притаена зад ъгъла. А решетката сигурно е подсказана от спомена за един стар филм „Затвор без решетки“. Пристигнало дотук, въображението може да поеме и друг път: „Падат всички решетки от всички затвори в света. Всички излизат. Дори и крадците? Да, дори и крадците. Затворът излюпва крадците. Щом свършим със затвора, ще се свършат също крадците…“
И тук аз забелязвам как, увлечен в привидно механичното изреждане на думи, пропадам като в капан сред моята собствена идеология. Но хлътвам така, че разширявам, преобразувам самия капан. Чувам отзвука на минали и настоящи мои занимания и прочетени книги. Сферите светове на изключените люде дързостно настояват да бъдат упоменати: сиропиталища, превъзпитателни заведения, старчески домове, лудници, неприветни класни стаи. Истинският живот нахлува посред сюрреалистичното упражнение. Мисля, че в края на краищата, ако от музикалното село се получи приказка, тя няма да представлява някаква химера или бягство от живота, а ще предложи нов начин, по който да преоткриваме и изобразяваме в нови форми действителността.
Но проучването на думата „sasso“ (камък) още не е завършено. Необходимо ми е още за известно време да я душа — както се надушва жив организъм, който притежава свой собствен смисъл; свой вътрешен кънтеж, ще трябва да я разложа на съставните й букви, да открия думите, които, след като една по една съм отбутнал, са ми дали основание да кажа: ето тази с нейното произношение и с още нещо друго ще върви с моя „камък“.
Написвам буквите една под друга:
S — К
A — А