32. Марионетки и кукли
В думата „театърче“ вече прозвуча намекът — без по-нататъшно уточняване — за марионетки и кукли. Тук те лично ще се появят на авансцената. Очарователни малки личности! Към тази мъглява характеристика аз няма да прибавя нищо друго. И през ум не ми минава в описването на техния чар да започна да се състезавам — ни повече, ни по-малко — с автори като Гьоте и Клайст.
Три пъти през живота си съм бил кукловод. Като дете, когато развивах дейност в килера под едно стълбище: там имаше прозорче, което като че ли нарочно беше направено, за да служи като амбразура към сцена; като млад учител, когато преподавах в първоначалните класове и разигравах куклите пред учениците си в едно селце на брега на езерото Маджоре (помня, че един от тези ученици именно във въпроси и отговори разказваше в своя „свободен дневник“ цялата си изповед при свещеника); и вече като възрастен, когато в течение на няколко седмици давах представления с куклите пред публика от селяни, които после ме даряваха с яйца и наденици. Кукловод — най-хубавата професия на света!
Марионетките и куклите, ако прескочим при обяснението чисто филологическите подробности, можем да кажем, че са достигнали до децата след едно свое двойно „падение“. Техните най-далечни прадеди са ритуалните маски на първобитните народи. Това е първото им падение: от свещеното до мирското, от обредното до театралното действие. Второто падение е от театъра в света на играчките. Тази метаморфоза продължава до ден днешен и се развива пред очите ни. Обаче поставя се въпросът: кой още в Италия ще упорствува да държи будна тази изключителна форма на театър за народа, след като си отидат Отело Сарци и малцината му следовници?
Мариано Долчи, който дълго време беше работил със Сарци и беше написал за Съвета по културните упражнения при кметството на град Реджо Емилия (а в кой друг град на Италия14 това би било възможно) малък, но много ценен труд с практическа насоченост под заглавие „Куклите в служба на педагогиката“, така коментира кукления „упадък“:
„Тези малки театри са изиграли голяма роля при изграждането на народната култура; оставаме учудени, когато преглеждаме заглавията на сценариите, които са били играни дори до първите десетилетия на двадесетия век, и като виждаме какъв широк кръг от интереси те са задоволявали: там намираме пиеси с библейска тематика, разработки на митологични сюжети, съкратени варианти на знаменити драматически спектакли, инсценировки на световноизвестни литературни произведения, възсъздавания на исторически събития, комедии със социално-политическо съдържание, полемични, антиклерикали, злободневни“… и така нататък.
Навремето още аз успях да видя куклената инсценировка на „Аида“. Но единственият „сериозен“ куклен спектакъл, който все още си спомням, е „Джиневра дели Алмиери, или Жива погребана, с участието на гробищния крадец Джиопино“. Запомнил съм го, защото го гледах в същата вечер, в която се влюбих в едно девойче от Кремона. Как обаче се наричаше девойчето — не си спомням: това се случи много преди първата ми любов, която, както е известно, нивга не се забравя.
Сарци и неговите приятели бяха направили много за кукления театър. Но най-голямата им заслуга се състои според мен в това, че когато започнаха да обикалят училищата, те не само изнасяха спектакли, но и учеха децата как сами да си изработват собствени кукли и как да ги движат, да си строят театралните павилиончета, да си приготвят декорациите, да осигуряват осветлението, музикалния съпровод, да измислят истории, да ги инсценират и… да ги разиграват с куклите. Мариано Долчи има великолепна брада и прилича на огнегълтача Манджафуоко. Щом го видят, децата вече знаят: сега ще започнат да стават най-необикновени неща. Мариано започва да измъква от торбата си разни бели топчета — още необработени главички, и да учи децата как да им залепят нос и очи, да рисуват устни, да съобразяват как да придадат на куклите определен характер, точно определено тяло, което ще трябва да облекат и с пъхнати в него пръсти да задвижат…
В детските градини на град Реджо Емилия кукленият театър е просто част от мебелировката. Детето може всеки момент да се скрие зад „сцената“, да се докопа до любимата си кукла и да й създаде работа. Ако към него се присъедини и друго дете, това означава, че ще се играят едновременно два спектакъла. Децата могат дори да се сговорят как да играят на „смени“: първом куклата „А“ ще вземе пръчката и ще набие куклата „Б“, а след това „Б“ ще натупа „А“. Има деца, които са способни да разговарят само посредством куклата. Едно дете, докато движеше куклата крокодил, с уплаха се отвращаваше от нея и я държеше отдалечена от себе си — да не го глътне! Хем неговите пръсти бяха подпъхнати в изкуственото тяло на „животното“, хем то, детето, лично го задвижваше и все пак: лично, лично — ама за всеки случай…