S — М
S — Ъ
O — К
Сега до всяка буква мога да напиша първата дума, дошла ми наум, и така да получа нова словесна поредица:
S — sardina (сардина)
A — avvocato (адвокат)
S — sigaretta (цигара)
S — sifone (сифон)
O — ortolano (градинар)
Или пък мога — и то ще е по-забавно — да напиша до петте пет думи, които образуват изречение със завършен смисъл:
S — Sulla — На
A — altalena — люлката
S — saltano — играят
S — sette — седем
O — oche — гъски
Сега какво ще правят тия играещи гъски? Ще взема да си построя една римувана безсмислица:
Sette oche in altalena — Седем гъски след игра
reclamavano la cena — крякат бойко за храна…
Не трябва да се очаква кой знае какъв резултат още от първия опит. Търся да образувам нова верига по същата система:
S — Settecento — Седемстотин
A — avvocati — адвокати
S — suonavano — свиреха на
S — settecento — седемстотин
O — ocarine — окарини.
Тези „седемстотин“ продължават по автоматичен начин предходните „седем“. А пък „ocarine“ (окарините) явно са дошли под влиянието на „oche“ (гъските), но за появяването им безсъмнено е повлияло и съседството с по-горе споменатите музикални инструменти. Шествието от седемстотин адвокати, всички свирещи на окарини, ми се нрави и това съвсем не е образ за изхвърляне. Лично аз съм съчинил много истории, като съм тръгвал от такава една-едничка произволно избрана дума. Веднъж например, изхождайки от думата „лъжичка“, чрез специално построена верига (която няма да описвам тук) достигнах до приказката, озаглавена: „Цял свят в едно яйце“, нещо средно между научна фантастика и шегобийство.
Сега можем да изоставим думата „sasso“ (камък) на собствената й съдба. Но нека не мислим, че сме изчерпали всичките й възможности. Пол Валери бе казал: „Ако се амбицираме да отидем до дъното на думата, тогава никоя дума не ще може да бъде разбрана напълно: това е невъзможно.“ Витгенщайн казва същото: „Думите са като горния слой над бездънна вода.“ Историите биват измисляни точно така: като се гмуркаме под думите, в най-дълбоките води.
Колкото до думата „тухла“, тя бе спомената в един американски тест за измерване творческата способност у децата. За този тест разказва Марта Фатори в хубавата си книга „Творчески способности и възпитание“. В този тест децата са поканени да изброят всички възможни начини на употреба на тухлата: всичко, каквото знаят и каквото успеят да измислят. Може би думата тухла така ми се беше набила в съзнанието, защото наскоро бях прочел за този тест в книгата на Фатори. За съжаление такива тестове нямат за цел да поощрят детското творческо въображение, а само да го измерят, та да бъдат селекционирани „най-добрите в областта на въображението“, както с други тестове биват селекционирани „най-добрите в областта на математиката“. Естествено и те принасят своята полза. Но по същество тези тестове преследва цели, които минават високо над детските глави. Обратно играта с „камъка в блатото“, която тук накратко се опитах да онагледя, се движи точно в срещуположната посока: тя трябва да послужи на децата, а не да си служи с тях.
3. Думата „ЧАО“
В детските градини на Реджо Емилия преди няколко години бе се зародила играта „панаир на разказвачите“. Едно подир друго като върху някаква трибуна децата се качват на едно столче и разказват на другарчетата си, насядали на пода и сгушени едно до друго, някаква измислена история. Учителката я записва, а детето внимателно следи тя да не пропусне или да не промени нещо. След това то илюстрира самичко своя разказ с една голяма рисунка. По-нататък ще анализираме един от тези спонтанни разкази. Засега играта „панаир на разказвачите“ ми служи само като отправна точка за следващия ни разговор.
След като аз бях говорил за начина, по който можем да измислим някаква история, тръгвайки от една зададена дума, учителката Джулия Нотори от детската градина „Диана“ попитала дали някое от децата не желае да съчини свой разказ посредством тая нова система и подсказала за първия опит думата „чао“. Един петгодишен малчуган разказал следното:
„Едно момченце било изгубило всичките си добри думи и му били останали само тези… лошите: лайно, дрисък, дърдонка и т.н. Тогава майка му го завела при един доктор, който имал ей такива мустаци и който му казал: «Отвори си устата, изплези езика, гледай нагоре, гледай навътре, издуй бузите!» Докторът заръчал то да тръгне да търси наоколо някаква добра дума. Най-напред то намерило една ей такава дума (момчето означава с длани дължина от около двадесет сантиметра), която била «у-уф!», значи лоша дума. После намерило една ей толкова дълга (около петдесет сантиметра), която била «изчезвай!» — значи пак лоша. После намерило една розова думичка, която била «чао», сложило си я в джоба, отнесло я в къщи и се научило да казва добри думи и станало добро дете.“ Докато разказвало, малките му слушатели на два пъти се включвали, за да одобрят и доразвият предложените им теми. За пръв път върху темата за „лошите“ думи децата весело импровизирали цяло шествие от така наречените „неприлични думички“, изреждайки цяла поредица от тези, които вече познавали и които са били извикани в съзнанието им от първата. Очевидно правели го като предизвикателство, като игра отдушник, комично пристрастени към храносмилателната лексика — нещо, добре познато на всеки, който е имал работа с деца. Технически играта на асоциациите тук се е развивала по модела на така наречената от езиковедите „ос на селекция“ (Р. Якобсон): търсене на близки думи по протежение на смисловата верига. Но тези думи не са представлявали отклонение от темата на разказа или нейно изоставяне — напротив, те доизяснявали и определяли нейното развитие. В работата на поета, казва Якобсон, „оста на селекция“ се проектира върху „оста на комбинация“: звукът (римата) може да извика към живот някакво ново значение, словесната аналогия може да породи метафора. Същото нещо се случва и когато детето измисля своя разказ. Става дума за творческа операция, която притежава и свой естетически облик. Все пак тази операция ни интересува само с оглед на проявеното творческо начало, а не на поетическото изкуство. Втори път слушателчетата прекъснали разказвача, за да доразвият „играта на доктор“, като търсели вариации на традиционното „изплези езика“. Тук забавлението на децата е имало двоен смисъл: психологически, доколкото е служело да драматизира чрез комичното образа на лекаря, който все още вдъхвал малко страх; и състезателен — кой ще изнамери най-изненадващата и неочаквана вариация („гледай навътре!“). Такъв вид игра е вече театър, първичният елемент на драматизацията.