— Ако беше ти, би го изпъдил, нали?
— Естествено, с плесници.
Ако детето обаче изпитва мъчителен страх, срещу който не може да се защити, от това би могло да се заключи, че страхът е бил вече в него, преди да се появи вълкът в историята: бил е вътре в него, в някаква конфликтна дълбочина. Тогава вълкът е симптомът, който събужда страха, а не негова причина.
Ако мама разказва историята на Палечко, изоставен в гората със своите братчета, детето не се страхува, че същата съдба може да сполети и него, и може да насочи цялото си внимание към добре известната хитрина на мъничкия герой. Ако мама я няма, родителите ги няма и някой друг му разказва същата история, тя може да го изплаши, но само защото му разкрива неговото положение на „изоставено“. А ако мама не се върне? Ето повод… за неговия неочакван страх. Ето отразена върху „оста на слушането“ сянката на несъзнателни страхове, преживявания на самота — спомена за онези случаи, при които детето се е събуждало, викало е, викало и никой не му е отговорил. „Декодирането“ не се извършва впрочем според закони, еднакви за всички, но според частни, най-лични закони. Само в широк смисъл може да се говори за тип на слушател. И наистина няма слушател еднакъв с друг слушател.
39. Детето, което чете комикси
Ако има „ос на слушането“, има също „ос на четенето“. При изследването й, проследявайки или въобразявайки си умствената дейност на детето, което чете един комикс, биха могли да се направят интересни открития.
Детето е на шест — седем години. Минало е фазата, когато то кара баща си да му чете комикси или си въобразява, че чете, като тълкува винетките по показатели, известни само на него. Сега знае да чете. Комиксът е неговото първо четене, напълно спонтанно и мотивирано. Чете, защото иска да знае какво става, а не защото му е възложена тази задача. Чете за себе си, не за други (например за учителя), не за да се представи добре (за бележка).
То трябва на първо място да индивидуализира и разпознава героите в последователните ситуации, да запазва цяла тяхната самоличност при различните положения, които те приемат с променени изрази, представяйки се понякога различно оцветени и чрез което детето тълкува значението: червеното е гняв; жълтото е страх… Но кодексът на „психологическия цвят“ не е даден веднъж завинаги, той може да бъде пресъздаден всеки път от художника, ще бъде открит и реконструиран отново.
На героите трябва да припише глас. Истина е, че мястото, откъдето тръгват думите, е почти винаги означено с точност: тази уста, ако лицето говори; тази глава, ако героят мисли (и даже различието между произнасяните реплики и репликите наум изисква точно отчитане на определени сигнали).
Когато героите разговарят, то трябва да отнесе репликите към единия или към другия; да разбере в какъв ред се произнасят (не всякога времето в комикса тече отляво надясно, както в типографията), дали са едновременни; дали единият герой говори, а другият мисли; дали единият от тях мисли едно нещо, а казва друго нещо и прочее.
Едновременно с това детето трябва да разпознава и да различава обстановката, вътрешна и външна, да отбелязва нейните изменения, нейното влияние върху героите, да схваща елементите, предварящи това, което може да се случи на героя, ако направи определено нещо или отиде на определено място. А той не го знае, защото не е всезнаещ, както внимателният читател. В комикса обстановката не е почти никога декоративна, но е функционална на повествованието, тя е негова структура.
Необходимо е активно присъствие на въображението, за да се изпълнят празнините между две картинки. На кино или пред телевизионния екран образите следват в непрекъсната последователност, като описват стъпка по стъпка хода на действието. В комикса действието може да започне в първата картинка и да завърши в следващата, като прескочи всички междинни преходи. Героят, който в първата стои гордо на кон, във втората лежи в праха. Самото падане е чисто въображение. Още от даден жест проличава крайният ефект, но не и развитието. Предметите изменят разположението си; трябва да си представяме как всеки един от тях преминава от първоначалното разположение до новото. Цялата тази работа е поверена на ума на читателя. Ако киното е текст, комиксът е стенография, от която трябва да извличаме текста.