Във въображението на детето читател (както и на детето слушател) съобщението не пада като острие върху восък, но се сблъсква с всичките сили на личността. Това се оказва по-очевидно в примера с децата на Марио Лоди, които са били поставени при условия да изявят недвусмислено „авторефлексивния“ аспект на четенето и да се изразят творчески. Но сблъсъкът идва винаги. Той може да се осъществи дълбоко в съзнанието и да остане там непродуктивен, ако детето е принудено да слуша само за да се съгласява с това, което слуша, да чете, като остава в границите на модела за култура и морал, наложен от текста. Но в повечето от тези случаи то не прави нищо друго, освен да се преструва на учтиво…
Разкажете му историята за козата на господин Сеген, като му подчертаете възможността й да бъде апология на „бедите“, с които се сблъсква неподчиняващият се, и детето ще разбере, че вие очаквате от него строго осъждане на непокорството. Ще го изрази даже писмено, ако му наредите да направи резюме на историята. Изкуствено ще се убеди, че вярва в това. Но това не ще бъде вярно. То ще ви е излъгало, както лъжат всеки ден децата, като пишат по „темите“ точно това, което те мислят, че големите искат да прочетат в тях. Колкото за себе си, ще се задоволи да забрави колкото може по-бързо историята с козата, както забравя другите поучителни истории…
Решителната среща между децата и книгите става на ученическите скамейки. Ако настъпи при творческа ситуация, където важи животът, а не упражнението, би се породил този вкус към четенето, с който човек не се ражда, защото не е инстинкт. Ако настъпи в една бюрократична ситуация: ако книгата бъде умъртвена и превърната в инструмент за упражнения (преписи, резюмета, граматични анализи и прочее), задушена от традиционалистичния механизъм на „изпитване — оценка“, тогава ще се роди техниката на четенето, но не и вкусът. Децата ще знаят да четат, но ще четат само когато са задължени. А вън от задължението ще търсят убежище в комиксите — даже когато са способни за по-сложни и по-богати четива — може би защото комиксите не са „заразени“ от училището.
41. Истории за игра
Разказвам на група деца (радиопрограмата „Толкова истории за игра“) една история за призраци. Живеят на Марс. Напротив, живуркат, защото никой не ги взема на сериозно, големи и малки ги малтретират и най-сетне губят вкус към дрънкане на стари ръждясали вериги… Решават накрая да емигрират на Земята, където според това, което знаят, много хора все още се страхуват от призраци.
Децата се смеят и уверяват, че те никак не се страхуват от тях.
— Историята — казвам — се прекъсва тук. Трябва да я продължим и завършим. Вие какво бихте подсказали?
Ето отговорите:
— Докато пътуват за Земята, някой да смени местата на пътните табели в безвъздушното пространство и призраците ще се намерят на далечна планета.
— Даже няма нужда да объркат пътните табели. Призраците не виждат, защото имат чаршаф на очите, сбъркват пътя и се намират на Луната.
— Някои пристигат също на Земята, но са твърде малко, за да изплашат хората.
Пет деца между шест и девет години, единодушни дотогава в желанието си да подиграят призраците, сега са също така съгласни да се избегне тяхното нахлуване на Земята. Като слушатели се чувствуваха доста на сигурно, за да се смеят. Като разказвачи обаче се подчиняват на вътрешен глас, който препоръчва благоразумие. Тяхното въображение е ръководено сега от едно несъзнателно отношение към всички техни страхове (от призраците и друго, очевидно, което приема да бъде представено от призраците).
Така върху математиката на въображението повлияват поривите на чувството. Историята може да продължи само през многобройни филтри. Въпреки че тя се представя открито като гротескна история, чута е като заплаха. „Кодът на получателя“ е позвънил на едно алармено звънче, и то там, където кодът на предавателя би искал да възбуди смях.
В това време разказвачът може да избира между един успокояващ финал („призраците умират в дъното на Млечния път“) или един предизвикателен финал („дебаркират на Земята и правят всякакви бели“). Лично аз в този случай избрах пътя на изненадата: в околностите на Луната, призраците, избягали от Марс, се сблъскват с тези, избягали от Земята, и заедно потъват в пропастите на космичното пространство. Опитах се да балансирам страха със „смях на превъзходство“. Ако съм сбъркал, разкайвам се.
На друга група деца в същия цикъл на предавания предлагам историята на човек, който не може да спи, защото всяка нощ чува ридания и не може да се успокои, че не се е притекъл на помощ веднага на този, който има нужда от него, близък или далечен. (В разказа той може да се премества мигновено от един кът на Земята до друг). Проста парабола на солидарност. Но от дошлите да дискутират възможния край деца първото поканено да даде съвет отговаря: „А аз бих си сложил тампони в ушите!“