Да заключим от този отговор, че се касае за едно егоистично и асоциално дете, е лесно, но ще се отклоним от целта си. Всички деца са по природа егоцентрични, но не е там въпросът. Това дете в действителност е „декодифицирало“ комичната страна на ситуацията, предпочитайки я пред патетичната: не е чуло ридания, не е преживяло положението на един нещастник, който нощ след нощ не е оставян да спи спокойно, няма значение по каква причина.
Прибавям, че бяхме в Рим и че съвременните му жители още от деца са готови за реплика. И още: обстановката никак не притесняваше тези деца (това беше радиостудиото, в което сме се срещали много пъти) и те бяха свикнали да казват първото нещо, което им идваше в главата. И че има едно детинско парадиране, за което трябва да се държи сметка.
В течение на дискусията същото дете ще бъде едно от най-готовите да признае, че светът е пълен със страдания, явни или прикрити, с неща, които не вървят добре, и ако би почувствувало дълга да се намеси навсякъде, не би му останало много време за спане. Но неговата реакция беше също така ценна и ми подсказва, че за твърде добрия господин ще трябва да се намери по-скоро един авантюристичен финал, отколкото патетичен. Ще трябва да го поставим при условията на този, който триумфира над своите неприятели, а не при условията на този, който непрекъснато изтърпява нещо. Всъщност този път историята ще завърши така: човекът, който излиза всяка нощ да се притичва на помощ на другите, е сбъркан с крадец и е поставен в затвора, но от всички страни на света дотичват да го освободят всички онези, на които е помагал.
Не може да се каже предварително коя особеност на разказа, коя дума, кой пасаж ще ръководи „декодифицирането“.
Друг път разказвам историята за един Пинокио, който става богат, като трупа и продава зеленчуците, които си доставя чрез разпространяване на лъжи, като при всяка от тях носът му се удължава. При откритата дискусия за финала всички присъствуващи деца си представят един наказващ завършек. Уравнението „лъжа — зло“ участвува в системата от ценности, които даже не се дискутират. Нещо повече, този Пинокио е идентифициран с „мошеник“ и справедливостта изисква мошеникът накрая да бъде наказан. Децата изобщо наказваха „хитреца Пинокио“, въпреки че се бяха забавлявали с неговата история, защото мислеха, че изпълняват своя дълг. Никое от тях нямаше достатъчно опит за нещата от този свят, за да знае, че някои видове крадци, вместо да завършат със затвор, стават граждани първа категория и стълбове на обществото. Финал, при който Пинокио става най-богатият и най-известният човек на света и му правят паметник приживе, децата не намериха.
Дискусията става по-жива и по-творческа, когато трябва да се намери наказанието, което приляга. Тук влиза в действие задължителната двойка „лъжа — истина“. Децата решават цялото богатство на мошеника да се превърне в дим в момента, когато той каже истината. Но тъй като Пинокио е хитрец и се пази добре да не я казва, трябва да се намери трикът, чрез който да се накара да я каже въпреки волята му. Търсенето на този трик става много забавно. Същата „истина“, която се приема като стойност, но не е „забавна“, става такава в момента, в който е подправена с „трика“.
Тук децата не са вече на страната на палача, който трябва да отмъсти за оскърбената истина, но на страната на мошеника, който трябва на всяка цена да измами друг мошеник. Условната моралност е само алиби за тяхното забавление, искрено казано, „неморално“. Изглежда, като че ли има един закон: няма автентично създаване без известна двусмисленост.
Откритите истории, т.е. незавършените или онези с повече финали по избор, имат формата на задача на фантазията. Разполага се с известни данни и трябва да се вземе решение относно тяхната комбинация, която е резултантна. В това решение влизат изчисления от различен произход: фантазийни, основани върху чистото движение на образите; морални в зависимост от съдържанието на чувството, в зависимост от опита; идеологически, ако излезе на бял свят едно „съобщение“, което да пояснява. Може да се случи така, че започват с дискусия за финала на историята, а по пътя съглеждат аргумент за дискусия, който съвсем не се отнася вече за историята. Според мен трябва да се почувствуваме свободни и тогава да изоставим историята на нейната участ и да приемем това, което случаят ни подскаже.