Роберта:
— Ставах мумия, а ти избягваше.
Мумията, струва ми се, е спомен от телевизията.
Часът е 11:25. Отнасят дървата обратно на купа, като че ли са завършили играта. Джорджо е от типа деца, които са научени да „поставят нещата на мястото им“. В новата работа се явява веднага ритъм: Джорджо събира дървата. Роберта ги хвърля върху купа.
Роберта:
— Аз ги хвърлях.
Тази употреба на минало несвършено време означава, че също дейността събиране и поставяне върху купа е превърната в игра, в „символ“ на самата нея. „Аз ги хвърлям“ ще бъде работа, усилието „аз ги хвърлях“ е изпълнение на роля.
Часът е 11:35. Близо до купа има теглилка. Децата играят на нея, но не успяват да се претеглят. Намесва се бабата на Джорджо като „експерт“, после си отива.
Часът е 11:40. Роберта сяда в кашона и предлага „да се правят на палячовци“. Преструва се, че пада, търкаля се. Джорджо не приема предложението, но казва: „Да направим пързалка.“
Подпират кашона, получава се елементарна пързалка, която пада няколко пъти.
Часът е 11:43. Кашонът е станал лодка. И двамата се наместват в него. Плават между купа и скалата.
Джорджо:
— Тук има едно островче. Трябва да завържем лодката, иначе ще избяга.
Покатерват се върху скалата.
Вход е нова трансформация на нещата. След като скалата е станала островче, сега горичката вече не е джунгла, а море.
Отиват да вземат отново кошницата, така ще имат по една лодка за всеки.
Часът е 11:50. Пристигат, плавайки близо до теглилката, която е друго островче.
Роберта:
— Сега беше друг ден.
Този път, за да се премине от един ден в друг, не „спаха“. Достатъчно е да се обяви. Всъщност новият скок във времето подчертава отдалечаването на играта на джунгла от играта на море.
Влачат лодките, пеейки. Започват отново да плават. Кашонът на Джорджо се преобръща.
Роберта:
— Морето се развълнува.
Падането на Джорджо е неволно: миналото несвършено време използува веднага грешката творчески, обяснявайки я с логиката на играта.
Джорджо се обръща много пъти. За да се забрави неговата несръчност, повтаря я многократно, прави се на палячо. Роберта се смее. Джорджо сега „се прави на палячо“, смехът на Роберта напълно го обезщетява.
Има ли в неговата изява елемент на ухажване, на „свободен танц“?
Джорджо:
— Земя! Земя!
Роберта:
— Ура-а!
Спират до един бор.
Джорджо:
— Мир и благодат!
Джорджо живее в една област, където често се срещат монаси францисканци, събиращи милостиня. Може би и той понякога е мечтал да бъде монах. Не е възможно да се възстанови колко честа е била тази нова намеса. Монасите поздравяват по този начин, влизайки в къщите…
Пристигането до бора трябва да е станало за Джорджо нещо като „прибиране в къщи“. В игрите, както и в съня, въображението кондензира образите с мълниеносна бързина.
Може също да се отбележи, че появата на „острови“ е основателно обяснение за началната фаза от сутринта: „ние се криехме“. Децата са наистина „скрити“, отдалечени от всички, заобиколени са от морето.
Часът е 11:57. Джорджо се сеща, че са загубили пистолетите. Не знаят къде да ги търсят. Предшествуващата минута за тях потъва в едно минало, което не знаят как да възстановят. От прозореца им показвам двата пистолета, отиват да ги вземат, без да се учудят на моето всезнание.
Часът е 12:00. Разменят си корабите. На Роберта се пада сега кашонът. Изправя го. Една от страните се отваря като врата. Асоциацията е така подканяща, че лодката става къща. Сега отиват на лов за зайци.
„Зайците“ са същите шишарки, които преди са били „пилета“. Играта не ги възприема никога като шишарки.
Часът е 12:05. Събрани са шишарки в кашона.
Роберта:
— Тук ще остана завинаги с моята къщичка.
Джорджо:
— Аз си почивам.
Бъдещето и сегашното време на двата глагола означават отдалечаването от играта: един вид пауза на почивката.
Играта сега, когато започва отново, се раздвоява. Джорджо стреля по някой заек, а Роберта трябва да отиде да го прибере, но междувременно тя търси други неща за своята „виличка“.
Роберта:
— Аз имах ферма за отглеждане на млади кокошки.
Джорджо (който се е върнал след плуване с кошницата):
— Аз идвах да те намеря, защото бяхме приятели.
Още няколко минути играта се колебае уморено. Джорджо решително прекъсва нишката, като отива на люлката, извиквайки Роберта да го бута. Люлката ги занимава с малки отклонения до часа за обяд.
Това, което тук скицирахме, както се скицира една тема на един инструмент, без наистина да се изпълни, е „изчитане“ на играта като „разказ в действие“. Аз не съм стенограф, по времето, когато правих тези наблюдения от натура (преди десетина години), не притежавах магнетофон, можех само да си вземам бележки в тетрадка. Тези бележки трябваше да обсъдя с един психолог и прочее и прочее. Но за целта на тази микрограматика на фантазията предшествуващите страници би трябвало да са достатъчни да подскажат как даже върху „оста на играта“ като в един свободен текст се съсредоточават приносът и подбудите, които обособихме, когато анализирахме историята на Пиерино и пластилина. Това са осите на словесния подбор, на опита, на неосъзнатото (кратката, но ужасна игра с пистолета…), привнасящи в играта ценностите. В случая това е редът, в който Джорджо подрежда отново дървата накуп.