Ще отбележа, за да направя крачка назад (елегантно е от време на време да се правят една-две такива), че тук в употребата на термините „творчески“, „творческо начало“ не се чува вече даже и ехо от древни и съвременни налучквания. Тези опити да се придаде на възпитателната дейност смисъл и характер, различни от онези, които са възприели учебните институции съобразно социалната си роля, сега са похвални, но едностранчиви.
Шилер — само го споменавам… не казвам друго — бе първият, който говори за „естетическо възпитание“ („Писма върху естетическото възпитание на човека“). „Човекът — пише великият Фридрих — играе само когато е човек в пълния смисъл на думата и е напълно човек единствено когато играе.“ Той тръгва от едно така решително твърдение, за да достигне направо до идеята за „естетическа държава“, на която поверява задачата „да даде свобода чрез свободата“. Погрешна идея, но нали все пак имахме „етическа държава“, а пък тя ни костваше кръв и сълзи.
За да намерим идеи толкова радикални и с подобна насоченост, нека направим скок от около двадесет години чак до Херберт Рийд и неговото прочуто „Възпитание чрез изкуство“. Неговата централна теза е, че художествената дейност и тя единствената може да осъществи и да развие у детето цялостен опит. Той има прозрението, че за да се развие логическото мислене, не е необходимо да се жертвува въображението. Тъкмо напротив. Сигурно е, че то не извършва дейността си, без да повлияе силно върху познанието и оценката на детската рисунка.
Неговата вина, казваме това като негови последователи, е, че е говорил за въображение единствено във връзка с изкуството. Тогава по-добре от него е виждал нещата Дюи, когато е писал:
„Същинската функция на въображението е виждането на реалността и на възможността, които не могат да се изявят в нормалните условия на сетивното възприятие. Неговата цел е да проникне дълбоко в отдалеченото, в отсъствуващото, в неясното. Не само историята, литературата, географията, научните принципи, но също и геометрията и аритметиката съдържат аргументи, чрез които извършва дейността си въображението, за да бъдат те разбрани…“
Тук прекъсвам цитата, защото нататък не е така хубав и жалко за това.
Творческите способности на първо място. А учителят?
Учителят — отговарят онези от Движението за сътрудничество по възпитанието — се превръща в „аниматор“, в инициатор на тези творчески способности. Не е вече този, който предава добре изготвеното знание по хапка на ден, укротител на жребци, дресьор на тюлени. Той е възрастен, който е с децата, за да изяви най-хубавото от самия себе си, за да развие също в самия себе си навиците за творчество, въображение, за съзидателен ангажимент в дейности, смятани сега за равностойни: живопис, пластика, драма, музика, емоционален живот, морал (игра, ценности, обществени норми), познание (наука, лингвистика, социология), техническо конструиране, игра, „никоя от които не е предназначена за забавление или развлечение в сравнение с други, считани за по-достойни“.
Никаква йерархия на материите. И всъщност една-единствена материя: реалността, атакуваща от всички гледни точки, като се започне от първичната реалност — училището, общуването, начина да съществуваш и да се трудиш заедно с другите. В такова училище детето няма да бъде вече „потребител“ на култура и на ценности, но творец и производител на ценности и култура.
Това не са само думи. Това са размишления; пораждани от една практика на училищния живот, от политическа и културна борба, от едно вричане и от многогодишна опитност. Няма рецепти: това са завоевания на нова позиция, на друга роля. И се разбира, че в това отношение безкрайни проблеми се стоварват върху гърбовете на тези преподаватели и тези проблеми изискват да бъдат решени най-напред. Но между едно мъртво и едно живо училище най-достоверната разлика е именно следната: училището за „потребители“ е мъртво. Преструвайки се, че живее, не отстранява загниването си, което е явно за всички. „Едно живо и ново училище може да бъде само училището за «творци.»“ Така да се каже, не може повече да бъдем „ученици“ и „учители“, а пълноценни хора. „Тенденцията към многостранно развитие на индивида — бе казал Маркс — започва да се проявява…“
Истина е, че той казваше „започва“ преди толкова години… За да се видят за първи път нещата, се минава първо през мечтателите, защото времето на историята съвсем не е това на индивида и нещата не узряват през точно установени сезони, както прасковите. Маркс не беше фантазьор, но имаше изключително силно въображение.