Не отричам, че сега не се иска голямо въображение, за да прозрем отвъд сегашното училище, за да си представим как рухват стените на този „изправителен дом за броени часове“.
Не е необходимо още нещо, за да повярваме, че светът ще може да просъществува и заедно с това да стане по-хуманен.
На мода е апокалипсисът. Класите, които виждат как залязва тяхното господство и изживяват този залез като заплаха от световни катастрофи, разчитайки ги по екологичните карти, както в хилядната година астролозите четяха същото по звездите.
Старите са егоцентрични. Това го беше разбрал отлично още Джакомо Леопарди, песимистът с широко отворени очи и с буден мозък, преписвайки и коментирайки в своя „Дневник“ един неделен ден на 1827 г. едно писмо, остаряло още тогава и посветено на оплакването, че „сезоните не са вече като онези от онова време“.
Но прочетете:
„Той впрочем е сигурен, че старият ред на сезоните, изглежда, е нарушен. Тук, в Италия, се е вдигнала врява, че преходи между сезоните вече няма и при това изчезване на границите няма съмнение, че студът завладява земята. Чух да казват на моя баща, че като бил дете, в Рим на Великден сутринта всеки се е обличал лятно. Сега, който няма нужда да залага своята фланела, така да се каже, внимава да не свали и най-малкото от онова, което е носил посред зима (Магалоти, «Семейни писма», част I, писмо 28, Белмонте, 9 февруари 1683 г. — преди сто и четиридесет и четири години!). Онези, които поддържат заедно с добрия доктор Паоли (в неговите хубави и високонаучни «Изследвания на молекулярното движение на твърдите тела»), че застудяването на земното кълбо продължава, ако биха имали и имаха други доказателства за това тяхно мнение освен свидетелства на нашите стари хора, твърдящи съвсем същото, както Магалоти, и прилагащи го тъкмо към въпросното време от годината! Но от този пасаж проличава, че те не могат да направят голям ефект с аргументите си. Старият laudator temporis acti se puero19, недоволен от човешките неща, иска даже природните да са били по-добри през детинството и младостта му, отколкото след тях. Причината е ясна защо са му изглеждали тогава такива: студът му е досаждал тогава много по-малко и го е чувствувал много по-слабо и т.н.“
Ако се поупражним малко повече, възможно е да вземаме уроци по оптимизъм даже и от Джакомо Леопарди.
45. Бележки
Новалис, цитиран в първата глава, започва да публикува своите „Фрагменти“ през 1798 г. на двадесет и шест години. В първия раздел се появява следната мисъл: „Изкуството да се пишат книги още не е открито. Обаче предстои да бъде намерено. Фрагментите от този род са нещо като литературни посеви. В тях могат да бъдат намерени сигурно някои безплодни зърна, но какво важи това, ако някое и друго покълне?“ Цитирам по превода на Дж. Прецолини, представен от него самия, за да не поемам отговорност да превеждам директно от оригинала.
От „Фрагменти“ на Новалис се отправят лъчи във всички посоки. Към лингвиста: „Всеки човек има свой собствен език.“ Към политика: „Всичко, което е практично, е икономично.“ Към психоаналитика: „Болестите трябва да бъдат считани като телесна лудост и отчасти като идея-фикс…“
Най-чистият глас на романтизма, мистикът на „магическия идеализъм“ беше способен да улавя действителност и в тази действителност проблеми, които съвременниците му не успяваха да видят.
Добър избор от „Литературни фрагменти“, представен от Джупина Калецки-Онести, е издало издателството Фуси ди Сансони. Там четем следното размишление:
„Всяка поезия прекъсва обикновеното състояние, ежедневието на живота — подобно на съня — с цел да ни обнови, да запази винаги живо у нас самото чувство за живота.“
За да разберем добре това, според мене трябва да го поставим до едно друго размишление, което дефинира романтичната поетика като „изкуството да се направи един предмет странен и все пак познат и привлекателен“. Четени без предубеждение, виждаме, че двата пасажа съдържат зародиша на концепцията за „очудняването“ на обекта — основна художествена процедура според Шкловски и руските формалисти от двадесетте години.
В различните игри с думата „камък“ (вж. гл. 2) лесно се разпознават — ако сравним например с „Елементите на общата лингвистика“ от Мартине — упражненията при „първата артикулация“ на езика (когато всяка единица има смисъл и фонетична форма) и упражненията при „втората артикулация“ (когато всяка дума се анализира като последователност от единици, допринасящи за нейното разпознаване: „камък“ например чрез петте единици (к-а-м-ъ-к). „Оригиналността на мисълта — пише Мартине — не може да се изрази освен чрез едно неочаквано разполагане на единиците (от първата артикулация): това «неочаквано разполагане» се предизвиква изкуствено чрез определени процедури. «Втората артикулация», съответно анализирана, ще доведе до възстановяване на отстранените думи.“