4. Фантазийният бином
Видяхме как фантастичната тема — начален момент за всяка история се зароди пред очите ни от една-единствена дума. Но то бе по-скоро зрителна измама. В действителност, за да се получи искра, не е достатъчен само един електрод, нужни са два. Единичната дума действува („Бъфало. И името ще задейства…“ — казва Монтале) само когато срещне втора дума, която я предизвиква, заставя я да изскочи от релсите на навика, накара я да открие у себе си нови смислови възможности. Няма живот, където няма борба.
Това е така, защото въображението не представлява някаква способност, отделена от интелекта: то е самият интелект, взет в цялата си и пълна всеобемност, която си служи с неговите похвати, но е приложена по-скоро към точно определена дейност, а не към друга. Интелектът се ражда в борба, а не в покой. Анри Валон в своята книга „Източници на мисленето у детето“ пише, че мисленето възниква от чифтните понятия. Понятието „мек“ не възниква преди или след понятието „твърд“, но едновременно с него, в процеса на тяхното сблъскване, което е самото тяхно създаване. „Основа на мисленето е неговата двойна структура, а не отделните елементи, които я съставят. Двойката, чифтът, предшествува единичния елемент.“
И тъй в началото бе противопоставянето. На същото мнение е и Паул Клее, който пише в своята „Теория и формата и на изображението“, че „понятието е немислимо без своята противоположност; не съществуват понятия сами за себе си, но по правило имаме работа с «понятийни биноми». Една история може да възникне само от фантазиен бином. «Кон — куче» не представлява всъщност «фантазиен бином». Това е само проста асоциация вътре в самата зоологическа категория. При споменаването на тези две четвероноги въображението остава безучастно. Получава се нещо като «акорд на мажорна терца», тоест: не обещава нищо интересно.“
Нужно е двете думи да са разделени от известна дистанция, едната да е достатъчно чужда за другата, та съседството им да е малко нещо необичайно — само така въображението ще бъде принудено да се задвижи и да установи между въпросните думи сходство, да изгради единна, в дадения случай — фантастична цялост, в която двата разнородни елемента биха могли да съжителствуват. Ето защо добре е фантазийният бином да бъде избран с помощта на случайността. Нека двете думи да бъдат издиктувани от две деца и едното да не знае какво казва другото; или да бъдат изтеглени на жребий; или пък дете, което не знае да чете, да ги посочи наслука в две отдалечени страници на речника.
Когато бях учител, извиквах на черната дъска две деца; едното карах да напише избрана от него дума на видимата страна на дъската, а другото — на обратната. Малкият подготвителен ритуал си имаше своето значение. Създаваше напрегнато очакване. Ако детето написваше пред всички думата „куче“, тя ставаше вече особена дума, готова да вземе участие в изненадваща ситуация, да се вмъкне в непредвидено събитие. Това куче не беше каквото и да е там четириного, а ставаше приключенски герой, измислено действащо лице, намиращо се под наше разпореждане. Обърнехме ли дъската, прочитахме, да речем, думата „шкаф“. Приветстваше я взрив от смях. Думата „орниторинк“ („пачи ноздри“ — австралийски бозайник с нос човка) или „октоедър“ (четиристенник) не би имала по-голям успех. Взет отделно, един шкаф нито ще те разсмее, нито ще те разплаче. Ще си стои там инертен и всекидневен. Но точно този шкаф, съчетан с куче, беше съвсем друго нещо. Беше откритие, изобретение, възбуждащ въображението стимул.
Години бяха минали оттогава, когато прочетох написаното от Макс Ернст, с което той обясняваше своето схващане за „систематическото преселение“. Ернст си беше послужил именно с изображението на един шкаф — този, който беше нарисуван от Де Кирико: в самия център на един класически пейзаж, посред маслинени дървета и гръцки храмове. „Преселен“ по този начин, захвърлен сред необичайното обкръжение шкафът се превръщаше в някакъв загадъчен предмет. Може би в него бяха закачени дрехи, може би — не: сигурен беше само фактът, че ние самите бяхме закачени за него като урочасани.