Мартине говори за „фонетично налягане“ и за „семантично налягане“, на които е подчинено всяко изказване от страна на близките единици на речевата верига и от страна на онези, които „образуват с нея система, т.е. такива, които биха могли да фигурират в съответния ред и които са отстранени, за да се каже точно това, което трябва да се каже“. Стимулирането на въображението ми изглежда очевидна функция на една активност, която при всяко изказване не отхвърля, но реконструира и оползотворява различните видове „налягания“.
За да осмисля още повече изложението в гл. 2, 4, 9, 36 и изобщо във всички, където думата (тук е с малка буква) излиза на първи план, приготвил съм цитати от няколко подходящи „четива“ с малко лингвистика (Якобсон, Мартине, Де Муро) и също толкова хубава семиотика (Умберто Еко). Но не искам да споменавам имена. Само биха се откроили, и то неизбежно, дилетантство, еклектизъм и хаос. Аз съм обикновен читател, а не специалист по тези въпроси. Като толкова други открих етнографията и етнологията, каквито ми ги показа Павезе, измисляйки за издателство „Ейнауди“ една фамозна поредица. Открих лингвистиката доста години след като бях изоставил университета, което сполучих сигурно с помощта на същия автор — без и най-малко да подозирам за това. Но поне едно нещо съм научил: че когато имаме работа с деца и искаме да знаем за това, което правят, и за това, което казват, педагогиката не стига, а психологията не успява да ни даде цялостна представа за техните изяви. Трябва да се проучат други неща, да усвоим други инструменти за анализ и измерване. Нека го направим и като самоуки — съвсем не вреди. Напротив.
Не ми е неприятно нито да призная беднотата на моята култура (която впрочем не ми позволи да напиша „есе“ върху детското въображение, ако и да ме остави свободно да общувам с моя опит), нито да се откажа да оправдая с обширна библиография толкова много неща измежду онези, за които говорих и които изглеждат импровизации или измислици за чадъра. Неприятно ми е да бъда невежа, но не и да правя лошо впечатление. Бих казал, че си длъжен да знаеш да правиш лошо впечатление в някои случаи.
След това предисловие обявявам тук равносметка с книгата „Формите на съдържанието“ на Умберто Еко и по-специално с есетата „Маршрути на сетивата“ и „Семантика на метафората“. Четох ги, вземах си бележки и ги забравих, но съм сигурен, че все пак нещичко от тяхната интелектуална празничност ми е извънредно много помогнало.
Есето „Зараждането на естетически послания в един райски език“ също служи отлично като пример за една тенденция към омаловажаване на границите между изкуство и наука, математика и игра, въображение и логическа мисъл. Чете се като разказ. Може да се превърне в очарователна играчка за децата. И нека Еко не се обижда, ако го препоръчам на моите приятели начални учители — нека опитат, след като изследват всички други възможности (а те не са малко), да въведат играчката — например в пети начален клас. Силвио Чекато (вж. „Неправдоподобният учител“, Бомпиани, Милано, 1972 г.) е вече доказал, че с децата не трябва да се страхуваме да говорим за „трудни неща“: по-лесно е с тях да сбъркаш, ако ги подцениш, а не ако ги надцениш.
Интересно е да се отбележи как Валон (в цитираната книга „Произход на мисленето у детето“), разговаряйки с децата, открива също и „двойки по асонанси“. Например той пита: „Кое нещо е твърдо?“ Отговор: „Стената.“ Или: „Как става тъмно?“ Отговор: „Защото става вечер.“ И това, т.е. познавателната функция на римата, оправдава удоволствието, което децата намират там много повече, отколкото ги възнаграждава простият ефект от повторението на звука.
Успенски в своето есе „Върху семиотиката на изкуството“ подхваща аргумента на равнището на художествено творчество: „Фонетичният афинитет задължава поета да търси семантични връзки между думите: по този начин фонетиката ражда мисълта…“
Относно концепцията за „очудняването“ да се види есето на Виктор Шкловски „Структурата на новелата и романа“, а също и другото — „Изкуството като похват“. Цитирам и двете:
„Целта на изкуството е да предаде впечатлението от обекта като виждане, а не като разпознаване…“ „Похватът на изкуството е да очуднява обекта…“