Выбрать главу

Хубав пасаж, който говори много повече, отколкото изглежда за значимостта да се играе на думи. А и мечето ни е много подходящо. Но не са ли една и съща личност дивакът, който дарява със слово своята мечка, и детето, което заради играта дарява със слово своята? Ако се обзаложим, че като дете Гордън Чайлд е играл с мече и че този несъзнателен спомен го е направлявал, докато е писал този пасаж, това съвсем не ни оправя.

Глаголът на играта (вж. гл. 33)

„Децата знаят много повече за граматиката“, беше написано в една статия, публикувана в „Паезе сера“ на 28 януари 1961 г. и посветена на миналото несвършено време, което децата употребяват, „щом приемат ролята на една въображаема личност, когато навлизат в приказката, и са тъкмо на прага и се правят първите подготовки за играта“. Това минало несвършено време, законен син на „имаше едно време“, което дава старт на приказката, е едно особено сегашно време, измислено време, именно глаголът на играта. Според граматиката това е сегашното време в миналото. Речниците и граматиките не познават тази особена употреба на миналото несвършено време. Чепелини в своя полезен „Граматически речник“ отбелязва пет начина на употребата му. Петият е определен като „класическо време на описанията и приказките“, но са пренебрегнати игрите на децата. Панцини и Вичинели (вж. „Словото и животът“) решително правят откритие, когато казват, че миналото несвършено време „обгражда удивителните моменти на поетичните превъплъщения и спомени“, и най-вече, когато припомнят, че „fabula“, а оттам „favola“ идва от латинското „fari“, т.е. „говоря“ (favola: „приказка“, „нещо казано“)… Но дотам да обособят едно „приказно минало несвършено време“ не стигат.

Джакомо Леопарди, който имаше за глаголите наистина фантастично ухо, успя да улови у Петрарка едно минало несвършено време със значение на условно минало: „Че всичко друго нейно желание беше за мене смърт, а за нея — истинско безчестие“ (т.е. „би било“ смърт за мене). Вижда се обаче, че на детските глаголи не обръщаше внимание, докато гледаше децата да играят и да скачат „на орляци на площадчето“, и се радваше, добрата душа, на техния „весел шум“. И като си спомним, че може би сред този „весел шум“ е бил и гласът на едно детенце, което внушавало идеята за една лоша игра: „Аз бях гърбав, хайде, малки гърбав графе…“

Тоди в своята „Революционна граматика“ си служи в нашия случай с щастливия образ:

„Минало несвършено време — често го използуват като сценичен декор, пред който се разгръща останалата част от разговора…“

Когато детето каже „аз бях“, в действителност то анализира този декор, сменя сцената. Но граматиките не се сещат за него, освен да му създават неприятности в училище.

Истории на математиката

Наред с „Математика в историите“ (вж. гл. 37) има също „История на математиката“. Който следи рубриката „Математически игри“ на Мартин Гарднер в списание „Науки“ (италианско издание на „Scientific American“), ме е вече разбрал. „Игрите, които математиците измислят, за да изследват своите теории или за да открият нови такива, приемат често особеностите на «фикции», които са на една крачка от изобретяване на повествование. Ето например играта, наречена «Живот», създадена от Джон Нортън Конуи, математик от Кембридж («Науки», май 1971 г.). Тя се състои в това, че изчислителна машина симулира раждането, трансформацията и залеза на едно общество от живи организми. В тази игра конфигурациите, отначало асиметрични, се стремят да станат симетрични. Професор Конуи ги нарича «кошер», «светофар», «калай», «змия», «шлеп», «лодка», «безмоторен самолет», «часовник», «жаба» и пр. Той уверява, че те представляват «чудно зрелище за наблюдаващия екрана на изчислителната машина» — зрелище, където в крайна сметка въображението съзерцава себе си и собствената си структура.“

Защита на „Котаракът с чизми“

За детето, което слуша приказките (вж. гл. 38), и за възможните съдържания на неговото „слушане“ може да се види „Вестник на родителите“ от декември 1971 г.: статията на Сара Мелаури Черини за „Поуката от «Котаракът с чизми»“. В нея се казваше:

„В историите за деца често в началото има някой, който умира и оставя разни наследства на синовете, едно от които, най-скромното, има чудотворни качества. Обикновено синовете наследници не се обичат помежду си; най-облагодетелствуваният иска всичко за себе си и оставя другите сами да се оправят; така че в нашата история е най-младият, онеправданият, който остава само с един котарак и не знае как да се изхрани. За щастие котаракът, наричайки го «господар», се поставя непринудено в негова услуга и обещава да му помогне. Този котарак в действителност не е нищо друго освен хитрец, добре познаващ живота. Знае, че преди всичко трябва да се пази благоприличието, и с единствената жълтица, която поисква от господаря си, купува за себе си хубаво облекло, ботуши и шапка. Така нагизден и с един хубав подарък после се представя на царя, за да получи това, което желае. Ето как е посочена вече на малките една изпитана техника, за да се излезе от неизвестността, за да се дойде близо до властта и да се забогатее: облечете се добре, наумете си някаква важна мисия, занесете подарък на този, който ви гнети, сплашете този, който ви препречва пътя, представете се от името на важна личност и пътят ще ви бъде открит…“