— Не се прави. Онзи със костюма от черна коприна и кристалите. Прави се на Джон Траволта цяла вечер. Хайде, трябва да си го забелязал. Платформени обувки. Има сребърен медалион голям като номера на микробуса ни. Маска като череп. Беше до вратата.
Не бях видял никой с такова описание. Е, вие бихте си спомнили, нали?
Лицето на Уейн беше замръзна от страх. — Трябва да си го видял!
— И какво?
— Не спира да ме наблюдава!
Потупах го по рамото.
— Харесва ти техниката, старо куче такова — му казах.
Разгледах из залата, повечето хора се бяха наредили около пунша, негодниците. Уейн ме сграбчи за ръката.
— Не си тръгвай!
— Само щях да излезна на чист въздух.
— Недей… — каза той и се взе в ръце. — Не тръгвай. Стой наблизо. Моля те.
— Какво ти има?
— Моля ти се, Джон! Продължава да ме гледа странно!
Изглеждаше наистина уплашен. Предадох се. — Добре, но ми го посочи следващия път.
Оставих го да си продължи с работата, а аз се заех с голямата каша около кабелите и адаптерите, което беше нормалната добавка на Уейн към електрическата безопасност. Ако имаше нашият набор от прибори — добре, имахме — можеш да прекараш часове занимавайки с тях. Все пак, знаеш ли колко вида свързващи каб… добре.
По средата на следващото парче, Уейн ме завлече нагоре.
— Там! Виждаш ли го? Точно по средата!
Е, не го виждах. Имаше няколко момичета танцуващи една със друга и няколко двойки правещи се, че седемдесетте не са се случили. Всякакви кристални каубой в тази компания щяха да се отличават като ягода в Ирландска супа.
Видях, че се изискваше да пробвам малко дипломация и такт по това време.
— Уейн, — казах аз, — Мисля, че си на няколко камбанки от църквата.
— Не можеш да го видиш, нали?
— Е, не… но… като го спомена… можех да видя мястото.
Имаше част от пода около средата на залата, от която всички се пазеха. Само дето, те не я отбягваха, виждате ли, те просто не танцуваха в нея. Сякаш беше там по инцидент. И си стоеше там. Мърдаше леко, но не изчезваше.
Добре де, знам че част от пода не може да се мърда. Просто ми повярвайте, тази можеше.
Песента свършваше, но Уейн, слава богу, все още беше в състояние да пусне следващата. Той намали ритъма с едно „старо“ парче, което всички знаеха.
— Още ли е там? — каза той, гледащ в миксера.
— Малко по-близо е, — казах аз — Може би търси място за награда1.
… Искам да живея завинаги…
— Браво, много помагаш.
… хората ше ме виждат и ще плачат…
Имаше много хора там в момента, но празното място продължаваше да се върти насам-натам, добре де, биваше неизползвано сред всичките танцьори.
Отидох и застанах в него.
Беше студено. То каза: ДОБЪР ВЕЧЕР.
Гласът дойде отвсякъде около мен и сякаш всичко се забави. Танцьорите бяха като статуи в някаква черна мъгла, музиката се забави до тътен.
— Къде си?
— ЗАД ТЕБ.
Така, в такива случаи просто има импулс да се обърнеш, но ще се удивите колко добър бях в отричането му.
— Плашите приятеля ми.
— НЕ ИСКАХ.
— Махнете се.
— ЗА СЪЖАЛЕНИЕ ТОВА НЕ Е ВЪЗМОЖНО.
Тогава вече се обърнах. Беше около два метра и двайсет висок в неговите, да платформени обувки. И да носеше пламъци, но някак си му отиваха. Уейн каза, че били черни, но не беше вярно. Нямаха никакъв цвят, бяха просто дрехи — оформени дупки в Нещо Друго. Черното би било като стряскащо бяло в сравнение. Приличаше леко като Джон Траволта от кръста надолу, но само ако е бил под земята за около три месеца.
Наистина беше маска на череп. Можеше да се види.
— Често ли идваш наблизо?
— ВИНАГИ СЪМ НАБЛИЗО.
— Не мога да кажа, че съм те забелязал. И щях да те забележа. Особено двуметрови хора, като от камък, които вървят сякаш трябва да мислят за всяко следващо движение на всеки мускул, преди да го направят и се държаха сякаш са едновременно живи и мъртви, като Клиф Ричърд.
— ПРИЯТЕЛЯТ ВИ ИМА ИНТЕРЕСЕН ИЗБОР НА МУЗИКА.
— Да. Той е колекционер, ако не знаете.
— ЗНАМ. БИХТЕ ЛИ МЕ ЗАПОЗНАЛИ С НЕГО?
— Не бих ли могъл да ви спра?
— СЪМНЯВАМ СЕ.
Добре де, четири чашки. И дамата, която го сервираше, каза че няма нищо друго, освен тиква и местно вино, и изглеждаше много сладка стара душа. Като изключим маската на върколак, де. Но знам, че всички танцьори стояха като статуи и музиката беше някак си далечна и имаше всичките тези сини и лилави сенки около всичко. Искам да кажа, питиетата не правят това.
Уейн беше изключение. Стоеше там с широко отворена уста, гледайки ни.
— Уейн, — казах аз. — Това е…
— ПРИЯТЕЛ.
— Чий? — казах аз, и можеше да разбереш, че не харесвах човека, защото пламъците му бяха грамадни и носеше една от онези сребърни гривни за идентифициране на ръката си, от онези с които би могъл да закотвиш кораб, и изглеждат толкова тежки, че даже факта, че китката му беше от солидна кост не би му помогнала. Продължих да си мисля, че пропускам нещо важно, но не можех да се сетя какво. Главата ми сякаш беше пълна с вълна.