Джой Филдинг
Гранд авеню
На Бевърли Слоупън, истинска Гранд дама
Въведение
Ние наричахме себе си Гранд дамите1: четири жени с различни ръст, тегло и възраст, с твърде малко общо помежду си, или поне така ни изглеждаше по времето, когато се видяхме за първи път преди около двайсет и три години — встрани от факта, че всичките живеехме на една и съща тиха улица с три платна за движение, всички бяхме женени за амбициозни и успешни мъже и всяка имаше дъщеря на около две години.
Улицата се наричаше Гранд авеню и въпреки промените, направени с годините на Мариемонт, модерното предградие на Синсинати, в което живеехме, самата улица се бе запазила учудващо непроменена: една редица спретнати дървени къщи, разположени навътре от пътя, който мързеливо се извиваше встрани от натоварената главна улица, преди да се пресече с нея при малкия парк от другата страна. Тъкмо в този парк — „Гранд парк“, както градският съвет бе кръстил миниатюрния триъгълник, явно без да схваща иронията — ние се срещнахме за първи път преди почти четвърт век, четири зрели жени, които се надпреварваха за три детски люлки, съзнавайки, че за отпадналия ще остане пясъчника и разочарованото момиченце ще изрази протеста си със силен плач, така че да го чуе целият останал свят. Нямаше да е първата майка, която не оправдава очакванията на дъщеря си. Със сигурност не и последната.
Не си спомням кой загуби това състезание, нито пък кой на кого заговори пръв, нито за какво беше този първи разговор. Спомням си само с каква лекота се лееха думите помежду ни, колко лесно минавахме от тема на тема, познатите вицове, разбиращите усмивки, приятната, макар и неочаквана задушевност, още по-приятна, тъкмо защото бе неочаквана.
Но повече от всичко останало, си спомням смеха. Дори и сега, след толкова много години — въпреки всичко случило се, въпреки непредвидените, понякога ужасяващи поврати в живота ни — аз все още го чувам, неорганизирана и все пак странно мелодична смесица от кикот и кискане, която се движи по октави с различна височина, всеки смях — своеобразен подпис, тъй индивидуален, както самите нас. И все пак, колко добре се смесваха тези звуци, колко хармоничен бе крайният резултат. Аз носех този смях със себе си, където и да отидех, в продължение на години. Извиквах го, когато пожелаех. Той ме крепеше. Може би, защото по-късно от него остана толкова малко.
В онзи ден ние останахме в парка, докато не заваля, внезапен летен дъжд, за който никой не бе подготвен, и една от нас предложи да преместим импровизираното парти в нечия къща. Трябва да съм била аз, понеже по-късно се озовахме в моя дом. Или пък е било, просто защото моята къща бе най-близо до парка. Не помня. Спомням си само нас четирите, щастливо приютени в облицованата ми с дърво всекидневна в сутерена, боси, с влажни коси и подгизнали дрехи, как пием прясно сварено кафе и продължаваме да се смеем докато наблюдаваме дъщерите си, играещи в краката ни, гузно осъзнавайки, че се забавляваме повече от тях, че децата ни скоро ще си бъдат по домовете, където няма да им се налага да си дават играчките и да се конкурират с някакви непознати за вниманието на майките си.
— Трябва да си направим клуб — предложи една от жените. — Да организираме това редовно.
— Чудесна идея — бързо се съгласиха останалите от нас.
И за да отбележим събитието, аз изрових занемарената видеокамера „Кодак супер 8“ на съпруга ми, с която се справях също толкова отчайващо, колкото и със съвременните ѝ аналози, така че крайният резултат бе по-малко от задоволителен, с много резки движения и замъглени женски образи, на които липсваха горните части на главите. Преди няколко години прехвърлих филма на VHS касета и, колкото и да е странно, той изглежда много по-добре. Може би това се дължи на напредналата технология, или на широкия екран на телевизора ми, три на три и половина метра, който се спуска от тавана с просто натискане на един бутон. Или пък просто зрението ми се е замъглило достатъчно, така че да компенсира техническите ми неуспехи, но така или иначе, сега жените изглеждат ясни и много по-фокусирани.
Когато гледам филма днес, онова, което най-силно ме поразява, онова, което всъщност неизменно спира дъха ми, независимо колко пъти го гледам, е не само колко неописуемо, невероятно млади сме били, но и как всичко, което бяхме — и всичко, което щяхме да станем — вече присъстваше в тези удивително гладки лица. И все пак, ако ме накарате да погледна тези видимо щастливи физиономии и да предскажа бъдещето им, дори и сега, двайсет и три години по-късно, когато съм напълно наясно как се обърнаха нещата, аз не бих могла да го сторя. Макар че зная каквото зная, за мен е невъзможно да свържа онези жени със съдбата им. Дали това е причината толкова често да се връщам към филма? Отговори ли търся? Може би търся справедливост. Може би мир.