Макар че в края на краищата Синсинати падна от Сан Франциско с 26:21, Тони бе щастлив, защото предателски бе заложил на четирийсет и деветките и взе шейсет долара от останалите в облога. Имаше само няколко напрегнати момента. „За какво си говорехте всъщност, момичета?“ — на няколко пъти бе попитал той по време на вечерта. — „Видях Вики да ме гледа някак насмешливо“ — отбеляза по едно време. — „Да не си ѝ казала нещо?“
„Разбира се, че не“ — отговори му Крис. — „Не се тревожи, Тони. Всичко е наред.“
А беше ли?
Крис затвори вратичката на бюфета, излезе от кухнята и мина през тъмната всекидневна. Миризмата на пуканки с масло се носеше около дивана и столовете, и я последва в предния хол. Тя побутна входната врата, за да провери дали е заключена, но вместо това я отвори и пристъпи навън в студения въздух. Беше ясна нощ. Мастиленосиньото небе, отрупано със звезди, бе осветено от три четвърти луна. Предните дворове на еднофамилните старомодни къщи в джорджиански стил бяха покрити със сняг. Крис се огледа нагоре-надолу по тихата улица. Четири къщи по-надолу семейство Олбрайт заменяха стария си покрив с кедров, а полуразрушения си тухлен комин с нов от блестяща мед. Тони бе казал, че са луди, че медта ще позеленее и ще изглежда грозно. Но Крис не бе съгласна. Тя мислеше, че ще е хубаво.
И други промени се задаваха. Семейство О’Конър, които живееха на половин пресечка от тях от другата страна на улицата, говореха, че на пролет ще пристроят още една стая към къщата си от червени тухли. Идеята породи доста мърморене сред няколко от съседите, които решиха, че целостта на квартала е заплашена. „Някои хора просто не понасят промените“ — бе отбелязала наскоро Сюзан и добави, че двамата с Оуен обсъждат варианта да разширят кухнята си с около метър по посока на задния двор. Крис ѝ бе предложила да си направят остъклена зимна градина. Тя винаги бе харесвала зимните градини.
— Крис? — провикна се от вътрешността на къщата Тони.
Тя се обърна по посока на гласа му. Знаеше, че е време да се прибира. Бе станало късно. Повечето от къщите бяха вече тъмни и обитателите им си бяха легнали за през нощта. Дали някой не я наблюдаваше иззад гладката редица старомодни прозорци?
Какво щеше да стане, ако в този момент хукнеше да бяга? Просто да затвори вратата зад себе си и да поеме надолу по улицата? Щеше ли някой да я види? И колко далеч щеше да стигне без палто и ботуши, без пари и документи? Колко време щеше да мине, преди Тони да разбере, че я няма и да тръгне да я търси? Колко километра щеше да остави между себе си и децата си, преди да тръгне обратно? Как би могла да ги напусне? И къде, за бога, щеше да иде?
— Крис? — извика отново Тони.
Тя го чу да се движи из къщата, усети стъпките му по дървения под на фоайето. Тялото ѝ се наклони към улицата, сякаш се бе надвесила от покрива на висока сграда. Единият ѝ крак се повдигна, сякаш готова да полети във въздуха. Върви — подтикна я някакъв вътрешен глас. Не се обръщай назад.
Вратата зад нея се отвори.
— Крис? — повика я Тони. — Какво правиш тук навън?
Без да каже дума, Крис позволи да бъде върната обратно в къщата.
— Навън е страшен студ, за бога. — Тони взе да разтрива ръцете ѝ. Едва тогава тя осъзна студа. — Какво правеше?
— Нищо. Просто гледах. Толкова красива нощ.
— Добре ли си?
Крис кимна.
— Сигурна ли си? Последните няколко дни се държиш някак странно.
— Добре съм. — Забеляза тревогата в очите му. Ръката ѝ се протегна и леко го погали по бузата. — Как са децата?
— Спят. Като бебета. — Той се засмя и обхвана кръста ѝ с ръце. — И като говорим за бебета… — Тони протегна брадичка и повдигна едната си вежда.
Крис тутакси усети стягане в гърдите.
— Тони, сега май не е най-доброто време да мислим за още едно бебе.
— Аз ще си намеря друга работа, Крис. Ако за това се притесняваш.
— Не се притеснявам.
— Добре. Тогава какъв е проблемът?
— Няма проблеми — бързо отговори тя.
— Добре. — Тони стегна прегръдката си. — Тогава да вървим в леглото.
3.
— Извинете. Вие ли сте Барбара Ейзингер?
Барбара вдигна поглед от менюто, което изучаваше от половин час — четеше го от толкова време, че вече трябваше да го е научила наизуст, помисли си — и кимна.
— Аз съм — произнесе тя с равен мек глас, а големите ѝ кафяви очи надзъртаха към келнера изпод тежко гримирани клепачи. Дали изобщо младият мъж я намираше за привлекателна, зачуди се и съвсем леко изви главата си наляво, позволявайки му да види онази нейна страна, която винаги бе намирала за по-красива. Дали поне подозираше, че някога е носила короната на „Мис Синсинати“ и че се е класирала на второ място за титлата „Мис Охайо“? Очите ѝ потъмняха. Осъзна, че е напълно възможно младежът дори да не е бил още роден, когато тя гордо носеше огромния си букет от червени рози по подиума.