— Не зная.
— Да не мислиш, че Трейси прикрива някого?
— Не зная.
— Мислиш ли, че Трейси знае повече, отколкото казва?
— Не зная. — Колко пъти щеше да повтаря все едно и също? — Не зная — каза отново и после пак, понеже не се сещаше за друго: — Не зная.
— Спомена ли нещо от това на полицията?
— Защо да им върша работата?
Джереми вкара колата в алеята пред тяхната къща, изгаси мотора и се обърна с лице към жена си.
— Ти си странна и чудна жена, госпожо Латимър. Кажи ми, какво следва?
— Прибираме се, вземаме душ, отиваме на работа и чакаме телефонът да звънне.
— А после?
— Стискаме палци — каза тя. — Моли се да не съм права.
27.
— Колко време ще остане тук полицията? — попита Ариел, влизайки в кухнята. Тя се пльосна до кръглата бяла маса. Носеше сравнително чиста синя тениска, завързана на възел под гърдите, и отпуснати дънки с паднала талия. Сюзан се опита да не обръща внимание на малкия златен пръстен промушен през пъпа на дъщеря ѝ.
— Предполагам, че докато намерят Тони — отговори Сюзан.
— Не ми харесва да стоят отвън по цял ден. Полазват ме тръпки от тях.
— За нашата сигурност е.
— Предполагам. — Ариел се огледа из стаята. — Трейси още ли спи?
Сюзан вдигна поглед към тавана.
— Мисля, че преди малко я чух да се движи горе.
— Цял ден ли спа?
— Почти.
— Даян кога си тръгна?
— Около обяд. — Сюзан тежко се отпусна на кухненския плот. Куфарът на сестра ѝ бе вече приготвен и чакаше до входната врата, когато тя и Оуен се прибраха от къщата на Барбара с Трейси. Даян измърмори няколко кухи фрази, в смисъл че знае какво ѝ е на Трейси, понеже самата тя бе изгубила майка си и през останалата част от сутринта се скатаваше, колкото можа. Успя да си придаде обиден вид, когато Сюзан отказа да я откара до гарата и се наложи да вземе такси.
Уитни, разбира се, веднага предложи да пропусне дневния лагер и да си остане вкъщи да помага на Трейси, но Сюзан бе настояла тя да си следва програмата. Кой можеше да каже колко време Трейси ще остане с тях? Кой можеше да каже колко време Уитни щеше да е в състояние да си следва програмата?
Ариел се бе подала от стаята си и по лицето на майка си прецени, че е по-добре да излезе от къщата. Явно в очите на майка ѝ имаше повече болка, отколкото би могла да понесе… Тя се озова извън вратата, преди Сюзан да има възможност да я попита къде отива.
— Къде беше цял ден? — попита тя сега.
— Навън. — Ариел сви рамене и прокара потъмнелите си от цигарен дим пръсти през розовите и лилави кичури на косата си.
Сюзан кимна, твърде изтощена, за да я разпитва повече. Ариел бе излязла, но сега си бе вкъщи. Беше в безопасност. Това бе всичко, което Сюзан искаше да знае.
— Бях у Моли — добави Ариел.
Сюзан се опита да свърже някакво лице с името, но не успя и бързо се отказа. Приятелите постоянно влизаха и излизаха от живота на Ариел. Май никой не се задържаше за по-дълго. Всъщност нямаше значение коя точно бе Моли.
— Моли е момичето, с което се запознах в салона за татуировки — обясни Ариел, без да я питат.
— Хм.
— Тя е много добро момиче. — Ариел сякаш се защитаваше.
— Сигурна съм, че е така.
— Има страхотна татуировка над задника си. Нещо като абстрактно цвете.
— Сигурна съм, че е много хубаво.
Ариел погледна озадачено, дори разтревожено.
— Добре ли си?
Сюзан почти се засмя.
— Не съвсем. — Очите ѝ се напълниха със сълзи. Господи, никога ли нямаше да свършат?
Изражението на лицето на Ариел говореше, че не е сигурна дали да вземе да успокоява майка си, или да излезе от стаята.
— Съжалявам — каза тя, достигайки до някакъв компромис. — Наистина съжалявам.
— Зная, миличка.
— Нямах намерение да отсъствам цял ден. Но всичко ми дойде малко в повече. Първо баба, а сега и Барбара. И горката Трейси. Този ужасен празен поглед в очите ѝ.
— Разбирам.
— Аз като Даян ли съм? — жално попита Ариел.
— Какво? — Сюзан отново едва не се засмя. — Мили боже, не. Нищо общо нямаш с Даян.
— Не ме ли мразиш? — Сълзи изпълниха очите на Ариел и тя извърна поглед.
— Да те мразя? Как бих могла да те мразя? Ти си моето бебче и аз те обичам. Винаги ще те обичам. Моля те, помни това.
Ариел кимна мълчаливо.
— Моля те — повтори Сюзан. Сърцето ѝ се изпълни с такава нежност към дъщеря ѝ, каквато от дълго време не бе изпитвала. — Може ли да те прегърна?
Ариел тутакси се хвърли в прегръдките на майка си. Те останаха така няколко секунди, полюшваха се насам-натам, придържаха се една-друга. Ариел тихо плачеше на рамото на майка си, сълзите ѝ мокреха врата на Сюзан.