— По радиото казаха, че Барбара е била пребита до смърт.
Сюзан кимна, опита се да прогони спомена за своята близка приятелка, как лежи на пода в спалнята си, а кръвта покрива онова, което бе останало от някога красивото ѝ лице. Знаеше, че ще носи този образ, докато е жива. Който и да бе направил това на Барбара, трябва много да я е мразил.
— Защо полицията се бави толкова в търсенето на Тони? — попита Ариел, сякаш четеше мислите на майка си.
— Не зная.
— Чу ли нещо за Крис?
— Не. — Мили боже, ако Тони бе направил това на Барбара, какво ли би сторил на Крис? Нови сълзи избликнаха от очите на Сюзан.
— О, боже, съжалявам. Нищо не мога да кажа като хората. Трябваше да остана у Моли.
— Не, миличка… — Сюзан потупа главата на дъщеря си и с удивление установи колко меки са кичурите ѝ.
— Коя е Моли? — прекъсна ги един глас.
Ариел незабавно се отдръпна от ръцете на майка си. Сюзан се обърна и видя Трейси да стои на вратата на кухнята. Тя бе спретнато облечена в бяла блузка и синя плисирана пола, тъмната ѝ коса бе измита и вързана на конска опашка. Сюзан втъкна своята несресана коса зад ушите и приглади с ръка гънките на тениската и шортите, които носеше от ранна утрин.
— Коя е Моли? — отново попита Трейси и седна до масата.
Ариел вдигна рамене и се присъедини до Трейси на масата.
— Едно момиче, което срещнах в салона за татуировки.
— Според мен, татуировките са отвратително нещо. — Трейси погледна към Сюзан, сякаш очакваше одобрение. — Ще те затрудня ли, ако те помоля за чаша мляко?
Сюзан изтри сълзите от очите си, размаза ги по бузите като руж.
— Какво? О, разбира се. — Тя наля на Трейси чаша мляко и я постави пред нея на масата. — Сигурно си гладна. Мога ли да ти предложа нещо? — От самата мисъл за храна ѝ се повдигна и тя си помисли, че и Трейси се чувства по същия начин. Но за Трейси бе важно да пази силите си.
— Обожавам онези малки сандвичи — каза Трейси. — Онези, които сервира след погребението на майка ти. Имате ли още от тях?
Сюзан се мъчеше да не покаже изненадата си. В края на краищата, Трейси бе тийнейджърка. Имаше нормален младежки апетит, който очевидно надвиваше трагедията. Освен това, може би храната бе начинът ѝ да се справи с ужаса на случилото се. Трябваше да внимава да не я съди. Човек никога не можеше да разбере болката на другия. Сюзан се върна при хладилника, извади големия поднос със сандвичи и ги постави на масата до чашата на Трейси.
— Тези най-много ги харесвам. — Трейси взе един от тънките сандвичи, разгледа дебелия слой риба тон и яйца, намазани между малките филийки бял и черен хляб. Отхапа веднъж, после още веднъж. Погълна сандвича на две хапки. Трейси си облиза пръстите, същите пръсти, които едва сутринта бяха покрити с кръвта на майка ѝ. — Толкова са вкусни — отбеляза тя, взе нов сандвич от подноса и го вдигна до устата си.
Сюзан извърна поглед, не бе сигурна, че ще успее да прикрие отвращението си. Не бива да я съдиш, напомни си тя.
— Как можеш да ядеш в такъв момент? — попита Ариел, която не изпитваше подобни скрупули.
— Какво? — Трейси изглеждаше объркана, поразена.
Ариел невярващо поклати глава.
— Не мога да разбера как можеш да говориш за сандвичи, когато майка ти е била убита.
— Ариел — предупреди я Сюзан, но не бе сигурна какво друго да каже. Самата тя си мислеше същото.
— О, боже, майка ми — простена Трейси. Тя пусна сандвича в чинията, хвана се за корема и започна яростно да се клати напред-назад. — Майка ми. Горката ми майка.
Ариел скочи на крака.
— О, боже, съжалявам, Трейси. Моля те, прости ми. Съжалявам. Мамо? Наистина съжалявам.
— Няма нищо, миличка. Защо не излезеш отвън да почакаш автобуса на Уитни?
— Къде е Уитни? — попита Трейси, когато Ариел изскочи от кухнята и хукна към входната врата.
Кога за последен път Ариел бе проявила такова нетърпение да види сестра си, почуди се Сюзан.
— На дневен лагер — отговори тя, но ѝ беше трудно да се придържа към внезапните обрати на разговора. — Тя е ПТ.
— Какво е това?
— Помощник-треньор. — Наистина ли провеждаха този разговор?
— Никога не съм ходила на лагер.
— Не?
— Винаги съм искала, но мама…
— Тя обичаше да си при нея.
— Тя каза, че това лято мога да отида, предполагам, заради Хауърд. — Трейси направи физиономия. — Още не съм му се обадила. Предполагам, че е ужасно от моя страна, но не ми се иска да говоря с него. Той само ще ме пита какво се е случило, а аз се уморих да говоря за това. Не искам повече да говоря за това.