Мисълта ѝ скачаше от едно изречение в друго. На Сюзан ѝ бе трудно да я следи.
— Мама толкова се вълнуваше за сватбата, трябваше да я видиш, мислеше даже да си купи бяла рокля, каза ли ти за това?
— Спомена, че може би е добре да е с цвят на слонова кост.
— Това не е ли бяло?
— Повече като избеляло.
Трейси кимна и се пресегна за нов сандвич.
— Искаше аз да съм облечена или в тревистозелено, или в лилаво. Щях да ѝ бъда шаферка, знаеш.
— Ние щяхме да бъдем нейните съпроводителки — каза Сюзан и си се представи как ходи по алеята между седалките между Вики и Крис.
Мили боже, къде ли беше Крис?
— Спомням си сватбата на баща ми — говореше Трейси. — Бе много спретната. Пам бе в онази красива бяла рокля от „Вера Уанг“. Всички филмови звезди се обличат с „Вера Уанг“. Татко каза, че струвала цяло състояние.
— Сигурна съм, че е била чудесна — каза Сюзан, понеже не можа да се сети за нищо друго.
— Е, да… — Трейси се огледа разсеяно. — Кой ще ми дава джобните?
— Какво?
— Джобните ми. Всеки петък получавам по десет долара.
— Сигурна съм, че баща ти… — започна Сюзан, но спря.
— Говорила ли си с него?
— Не. Полицията се опитва да го открие. Явно е извън града.
Трейси погледна смутено, големите ѝ кафяви очи се събраха на носа.
— О, да, точно така. Той и Пам щяха да ходят до Атлантик сити за два-три дни.
— Атлантик сити? — Сюзан се пресегна за телефона. — Трябва да съобщя на полицията.
— Не искам да стоя при тях.
Леглото скърца и децата стават много рано, каза си наум Сюзан.
— Не ме разбирай погрешно. Децата са чудесни. Но те са бебета. Вдигат много шум. Освен това… — Трейси понижи глас, а в ъгълчетата на очите ѝ внезапно се появиха сълзи. — Не мисля, че майка ми би искала да стоя там, как мислиш?
— Той ти е баща, Трейси.
— Предполагам. — Трейси се пресегна за нов сандвич.
Ариел е права, помисли си Сюзан, докато наблюдаваше как сълзите се изпаряват с всяка хапка. Тя е странна.
Телефонът иззвъня. Сюзан се пресегна, благодарна за прекъсването.
— Ало?
Настъпи миг на колебание, после:
— Госпожа Норман? — Гласът бе млад, женски, вероятно някоя от приятелките на Ариел. Може би тайнствената Моли.
— Да?
— Обажда се Монтана Маларек, дъщерята на Крис.
— Боже мой, Монтана, как си? Къде си? Всичко наред ли е? — Думите се изливаха от устата ѝ като пясък от купчина.
— Полицията току-що арестува баща ми. — Гласът на Монтана звучеше невярващо. — Казаха, че е убил госпожа Ейзингер.
— Там ли е полицията сега?
— Претърсват къщата. Имат заповед. Но той не го е направил, госпожо Норман. Зная, че не го е направил. Снощи цяла нощ си беше вкъщи. Излезе рано тази сутрин, защото имаше уговорена среща в Лексингтън. Но полицията не вярва. Те мислят, че е убил госпожа Ейзингер.
— Искаш ли да дойда?
— Не — бързо отговори Монтана. — Татко каза, че ще се върне веднага, щом изясни тази каша. Госпожо Норман…
— Да, скъпа?
Още един миг на колебание.
— Чули ли сте се с майка ми? — Дълга пауза. — Защото полицията каза, че е изчезнала. И аз просто се чудех дали не се е свързвала с вас…
Сюзан долови тревогата в гласа на Монтана, почувства любовта ѝ, дори и тя самата да не я чувстваше.
— Не зная къде е — тъжно призна Сюзан. — Никой не я е чувал.
— Нали не мислите, че нещо ѝ се е случило? Искам да кажа, нали не мислите, че който и да е убил госпожа Ейзингер, би… — Монтана се разплака.
— Защо да не дойда там и да те взема заедно с братята ти у нас? — предложи Сюзан, чудейки се как би реагирала Трейси на това да е в една стая с дъщерята на човека, убил майка ѝ.
— Не. Всичко е наред. Баща ми каза, че скоро ще се върне. Каза никъде да не ходим и че ще се върне за вечеря.
— Може и да не успее.
— Ще ми се обадите ли, ако се чуете с майка ми?
— Разбира се.
— Не казвайте на баща ми, че съм се обаждала, става ли? Искам да кажа, може Ариел да се обади, да се престори на моя приятелка от училище или нещо такова, в случай че той вдигне телефона.
— Монтана, баща ти не може да те спира да се виждаш с майка ти.
— Аз не искам да я виждам — бързо каза Монтана, въпреки че всичко в гласа ѝ говореше обратното. — Просто искам да зная, че е добре. Така че, бихте ли накарали Ариел да се обади?
— Разбира се — отговори Сюзан и Монтана ѝ продиктува номера си. Тя затвори телефона. Сюзан остана абсолютно неподвижна за няколко секунди, с глава силно притисната до слушалката, а свободният сигнал нетърпеливо бръмчеше в ухото ѝ.