Сюзан вдигна очи към тавана.
— Спи ли?
— Гледа телевизия.
Вики отпи дълга глътка кафе.
— Странно момиче.
— Така е.
— Предполагам, че тя е част от проблема, за който ми спомена по телефона.
Сюзан се присъедини към Вики на масата и понижи гласа си до шепот.
— Навярно ставам параноичка…
— Но нещата не пасват?
— Просто нейното поведение не изглежда нормално. Все си повтарям, че трябва да е в шок, но…
— Мислиш, че е нещо повече?
— Може би, когато полицията изтръгне признание от Тони…
— Полицията го освободи. — Вики видя изненадата, която се изписа по лицето на Сюзан, тя пребледня, сякаш бе потопена в белина.
— Какво!
— Нямат достатъчно улики, за да го задържат.
— Не разбирам.
Вики забеляза, че ръцете на Сюзан треперят и ги покри със своите.
— Тони твърди, че цяла нощ си е бил вкъщи. Децата му го подкрепиха.
— Е, те естествено ще го подкрепят.
— Оказа се, че Рауди е настинал лошо и през нощта е държал всички будни с кашлицата си. Монтана се кълне, че по времето, когато мозъкът на Барбара е бил разбит, баща ѝ е давал сироп за кашлица на Рауди. Извинявай, че съм толкова директна — извини се Вики, когато видя Сюзан да трепва.
— И това бе достатъчно да задоволи полицията?
— Това и фактът, че няма физически доказателства, които да свързват Тони с убийството. Никакво оръжие, никаква ски маска…
— Би могъл да ги изхвърли.
— Никаква кръв. Никакви следи от плът, косми или кости, по които и да е от дрехите му.
— О, боже.
— Следователите минаха цялата му кола с фина четка. Беше чиста.
— Може да не е бил с колата си; може да се е изкъпал; може…
— Може да не го е направил той.
— О, боже — отново каза Сюзан.
Вики си изпи кафето, стана и си наля ново.
— Тогава кой го е направил? Рон?
— Рон е бил в Атлантик сити. Полицията най-накрая го откри. В момента е на път за вкъщи.
— Не мислиш, че може да е бил Хауърд, нали?
— Ами, него още го разследват — отговори Вики. — Той няма алиби за времето на смъртта на Барбара.
— Тогава може да е бил той.
— Но също така няма и мотив.
— Тогава, накъде клониш?
— Мисля, че знаеш.
Сюзан поклати глава.
— Не зная.
— Мисля, че знаеш. Мисля, че затова ми се обади и каза, че имаме проблем, повика ме тук.
— Имах предвид само, че може да имаме проблем, защото Трейси се затрудняваше да разказва смислено.
— Обикновено хората не се затрудняват да разказват смислено, когато казват истината.
— Мислиш, че тя лъже?
Сякаш нарочно откъм тавана се разнесе внезапен изблик на смях.
— Мислиш ли, че е нормално да се смееш на някакво тъпо телевизионно предаване дванайсет часа след като черепът на майка ти е бил разбит?
— О, боже.
— Извинявай. Все забравям, че ти наистина си я видяла.
— Беше толкова ужасно. — Сюзан зарови лице в ръцете си, сякаш да прогони кошмара от видяното, раменете ѝ се затресоха от плач.
Вики се върна на масата и обви с ръка треперещото рамо на приятелката си, когато нов прилив на смях се промъкна през стените.
— Наистина съжалявам. Знаеш, че това е моят начин да се справям с нещата, с които не ми се иска да имам работа.
— Може би е същото и с Трейси. Може да е в състояние на отрицание — упорито настоя Сюзан. — Може би чувствата ѝ са толкова объркани…
— Може би няма никакви чувства.
Сюзан вдигна глава и се взря право в очите на Вики, сякаш молеше за пощада.
— Какво говориш? Мислиш, че Трейси би могла да убие майка си?
— А ти не мислиш ли същото?
Настъпи тишина.
— Но това би я направило някакво чудовище.
Вики сви рамене. Жестът означаваше, че нищо не би я учудило.
— Не може да бъде — възрази Сюзан. — Искам да кажа, защо? Защо Трейси би искала да нарани майка си? Барбара я обичаше повече от всичко друго на света. Трейси бе нейният живот, за бога. Тя правеше всичко за това момиче. Няма никакъв смисъл.
Вики отново сви рамене. Жестът питаше: А кое има?
— Мисля, че трябва да я повикаме тук. Да се опитаме да поговорим с нея, преди да дойде полицията.
— Ти си повикала полицията?
Вики потри чело. Какво ѝ ставаше на Сюзан, нервно си помисли тя. Как можеше жена на нейната възраст да е толкова дяволски наивна?
— Естествено, че не съм повикала полицията. Но колко време мислиш, че ще им трябва, преди да почнат да си задават същите въпроси, които си задаваме и ние? Колко време, преди да стигнат до същите изводи?
— О, боже.