— Търсят ви по телефона. — Келнерът, въпреки младостта си, вече бе усъвършенствал изкуството на изискано превъзходство, типично за заведения като „Грил Огнената Лисица“, разположено на улица „Белведере“ в сърцето на район „Маунт Адамс“. Един журналист веднъж бе сравнил безспорно очарователния стар квартал на Синсинати със Сан Франциско и оттогава районът не беше се опомнил напълно, носеше гордостта си като тежка броня, заплашваща от време на време да смаже миниатюрната област. — На бара. — Келнерът посочи с брадичка към предната част на тесния, покрит с теракотени плочки, ресторант.
Барбара отмести ленената салфетка в прасковен цвят от полата на бледосиния си костюм и внимателно приглади гънките, образували се на хълбоците ѝ — неприятно потвърждение, че кантарът (първото нещо сутрин бе да стъпи на него) вероятно е бил прав: за две седмици бе качила един килограм. Глупости, просто задържаше повече течности, каза си тя, заслушана в звука на своите високи токчета по теракотения под, докато отиваше към бара. В нея оживя споменът за онази незабравима разходка по подиума с бански костюм и токчета, много подобни на сегашните, когато усещаше погледите на зрителите да я следват. Барбара внимателно вдигна слушалката до ухото си, да не изкриви въображаемата си корона. Дали ме познават, чудеше се тя. Или просто ме съжаляват? Видяха ме, че цели трийсет минути седя сам-самичка на масата. Подозират, че съм изоставена. Барбара отмахна от телефона дългата си тъмна коса, но тя бе покрита с невидим слой силен лак и едва помръдна. Може би я търсеше Сюзан да ѝ каже, че в края на краищата ще успее да дойде.
— Ало?
— Барбара, Вики е. Много съжалявам. Няма начин да успея за обяд.
— Какво?
— Не мога да мръдна от тази глупава среща. Не се обадих по-рано, защото все си мислех, че ще свърши, но те просто поръчаха сандвичи и продължиха, така че няма начин да се измъкна. А наистина очаквах с нетърпение равиолите с фъстъчено масло, но ти изяж едни и за мен. Направо си умирам. И ме извини пред Крис и Сюзан. Наистина съжалявам. О, боже, викат ме обратно. Трябва да вървя. Чао.
Вики затвори, преди Барбара да успее да ѝ каже, че Сюзан също няма да дойде. Изглежда, че половината нощ е стояла будна с момичетата. Те и двете страдаха от някаква противна пролетна настинка, така че Сюзан не успяла да завърши есето, което трябвало да предаде на професора до края на деня. „Наистина съжалявам“ — беше ѝ казала. — „Предай извиненията ми на Вики и Крис.“
Какво да се прави, помисли си Барбара, сви рамене и се върна на масата. Нямаше големи основания да очаква Вики да отложи важни клиенти заради един глупав обяд с приятелките си, нито пък Сюзан да закъснее с предаването на важно есе. Благодаря на Бога за Крис, помисли си тя, докато седеше и автоматично захапваше още едно руло. Само че къде беше Крис? Никак не бе в неин стил да закъснява толкова.
Десет минути по-късно Барбара все още чакаше и обмисляше следващия си ход. Вече бе свършила всички рула в кошничката, бе изпила две чаши минерална вода, а келнерът бе отнесъл два комплекта прибори. Къде, за бога, беше Крис?
— Извинете — каза, след като отново грациозно измина пътя до бара, — мога ли да проведа още един бърз разговор?
Барманката, млада жена с черни панталони, снежнобяла риза и вързан на фльонга червен шал, кимна и се усмихна, една от онези малко плахи усмивки, които откриват половината от венците и два реда зъби. Не би трябвало да прави така, помисли си Барбара и пръстите ѝ автоматично напипаха фините линии около собствената ѝ уста, линии, които не можеха повече да бъдат скривани дори и от плътен слой фон дьо тен. Тя се огледа в огледалото зад бутилките на бара и за миг се сепна от жената на средна възраст, взираща се в нея. Не ставай глупава, каза си, а кафявите ѝ очи се разшириха тревожно. Трийсет и шест са силно казано средна възраст. Те си бяха младост, за бога. Бе в най-добрата си форма. Да, трябва да са минали осемнайсет години, откакто с гордост носи короната на „Мис Синсинати“, но подобно на доброто вино, с възрастта тя само се разхубавяваше. Поне така казваха всичките ѝ приятелки, когато им се оплакваше, че сутрин, като стане очите ѝ са малко подути, кожата ѝ — леко петниста, или дрехите ѝ — малко тесни. Барбара несъзнателно се пресегна да опъне гънките на полата си. Няма начин да изглеждам на трийсет и шест, мълчаливо възрази на отражението си тя и прокара деликатен език през бледорозовото червило на устните си. По-скоро двайсет и шест, а може даже и двайсет и пет. Всъщност, с малко повече усилия, би могла дори да мине за една от младичките студентки на мъжа си.