— Каква работа сте имали да ми ровите в нещата? — протестира Трейси. — Не се ли изисква да имате някаква заповед?
— Млъкни, Трейси — сопна ѝ се Вики. Тя погледна към Сюзан, която бе затаила дъх. — Повтарям, клиентката ми заподозряна ли е?
— Нещо повече, адвокат — отговори лейтенант Якобек. — Тя е арестувана.
Сюзан ахна при вида на двамата полицаи, които приближиха до Трейси.
— Имате право да мълчите — започна лейтенант Джил.
Трейси се изкиска.
— Също като в „Закон и ред“.
— Не казвай нищо повече — обади се Вики през монотонната рецитация на полицайката. — Обади се на баща ѝ — нареди тя на Сюзан, докато полицаите извеждаха през кухненската врата замаяната Трейси. — Ако още не се е прибрал, остави му съобщение. Кажи му да дойде да се срещне с мен в полицейския участък, колкото се може по-скоро.
— А после? — попита Сюзан.
— Вечеряйте. Опитай се да поспиш. Нещо ми подсказва, че нещата ще станат по-лоши.
29.
Крис седеше на тъмно в апартамента си, без да помръдва. Пред нея телевизионният екран мигаше без звук. Пред слисаните ѝ очи се изреждаха различни образи — на Барбара, Трейси, къщата на Гранд авеню. Накрая тя вече почти не ги виждаше: Барбара с нейната усмивка на Мона Лиза, усмивка, която ангажираше колкото се може по-малко мускули, но все пак успяваше да изрази неудържимата радост в душата ѝ; Барбара, с очи, излъчващи майчинска гордост, плътно обвила с ръце Трейси, безстрастно гледаща към обектива; Трейси, като пълничко бебе, като къдрокоса кукла, като малка женичка в нейната розова рокля от тафта, с дълга къдрица, падаща през челото ѝ към големите, празни кръгли очи. Защо никога преди това не бе забелязвала колко са празни, зачуди се Крис. Или само в ретроспекция очите на Трейси ѝ изглеждаха лишени от емоция? Имало едно време едно малко момиченце — Крис чуваше Барбара да припява през дългата поредица снимки — което имало малка къдрица… Крис седеше неподвижно, а остра болка, като от нож, забит в гърдите ѝ, спираше въздуха ѝ, така че тя трябваше да си напомни да диша.
Как е могло това да се случи? Как може нещо толкова ужасно да се случи на такъв чудесен човек като Барбара? Как е възможно по какъвто и да е начин, Трейси да е отговорна за него? Не, това просто бе невъзможно. Някой е направил грешка. Барбара не бе мъртва; Трейси не бе обвинена за убийството ѝ. Нищо от това, което ѝ бе казала Сюзан, не бе вярно. Сюзан си правеше някаква ненормална, жестока шега. Просто ѝ бе ядосана, че изчезна след погребението и не остана в къщата на Барбара, както бе обещала, че отсъства цял ден и половината нощ.
— Къде беше? — бе я попитала веднага, щом Крис вдигна телефона, преди да успее да каже дори „ало“. — Цял ден ти звъня.
— Какво има? — попита в отговор Крис, но вече знаеше, че нещо не бе наред и се боеше да си представи какво.
— Не си ли чула? Къде, по дяволите, беше?
— Какво да чуя? Какво става?
— О, боже.
В този момент стомахът на Крис сякаш се смъкна в петите ѝ. Първата ѝ мисъл беше за децата ѝ. Катастрофа с Монтана или някое от момчетата. Монтана вече бе достатъчно голяма да шофира. Мили боже, ако нещо ѝ се бе случило…
— Кажи ми — каза тя, но вместо нормалния ѝ глас излезе някакво странно гъргорене, сякаш гърлото ѝ бе прерязано от ухо до ухо и всяка дума трябваше с усилие да изскача през обилния поток кръв.
— Барбара. — Гласът на Сюзан още отекваше в ушите ѝ. Барбара. Барбара. Барбара. — Тя е мъртва. — Мъртва. Мъртва. Мъртва.
Крис не помнеше какво стана след това. Смътно си спомняше, че някой пищи, но вече не бе сигурна дали това бе Сюзан, или самата тя. Някой ѝ разказа всички ужасни подробности. Може би Сюзан. Може би телевизора. Не си спомняше да го е пускала, но ето го, той светеше и мигаше като дискотечна лампа, шумен и натрапчив, дори и с изключен звук. Кога ли го бе включила?
Чантата ѝ лежеше на пода до тънкия ѝ морав пуловер, където навярно ги бе пуснала, бързайки да вдигне телефона. Отнякъде се носеше слаба миризма на повърнато, но само неприятният вкус в устата подсказваше на Крис, че ѝ е призляло.
— Кой го е направил? — помнеше, че попита. — Знае ли се?
— Полицията арестува Трейси.
Трябва да е станала грешка. Или някой от налудничавите номера на Тони. Това беше — Тони. Разбира се. Защо по-рано не си бе помислила за него? На телефона не беше Сюзан. Бил е Тони, имитирайки нейния глас. През годините той бе изработил доста добра способност да имитира всичките ѝ приятелки. Какво ѝ ставаше, че не можа веднага да го познае?