Само че, разбира се, как тогава можеха да се обяснят образите, излъчвани от телевизионния екран? Те се навираха в лицето ѝ, притискаха се до носа и устата ѝ, като задушаваща възглавница, независимо колко пъти сменяше канала. Как можеха да се обяснят мистериозно сменящите се говорители, които изреждаха все едни и същи ужасяващи подробности от престъплението, напълно безчувствени към жестокостта? Крис бе изключила звука, за да заглуши веднъж завинаги репетираното им безразличие, но все пак нещо я възпря напълно да загаси телевизора.
Значи не е бил Тони.
И това не бе шега.
Барбара бе мъртва. Трейси бе обвинена за убийството ѝ.
— Къде е Трейси сега? — Крис си спомни, че бе попитала Сюзан.
— В женския затвор „Хелън Маршал“. Рон искаше да плати гаранцията, но явно жена му не е желаела Трейси в дома си.
Сигурно имаше още, но Крис бе твърде уморена, за да го вади от шокираното си съзнание. Нека да ѝ се изяснява малко по малко, късче по късче, на малко парченца. Нека идва и си отива.
Наистина ли се случваше всичко това?
Последната нощ бе толкова хубава. Всичко в крайна сметка си бе дошло на мястото. А сега това…
Крис облегна глава назад върху ярките синьо-зелени квадрати на дивана. Той бе отвратителен, толкова неудобен за сядане, колкото и на вид, но какво друго да очаква човек от мебелиран апартамент в един от евтините квартали на града? Когато бе наела това едностайно жилище, не очакваше да остане в него повече от няколко месеца. Веднага, щом откриеше адреса ѝ, Тони щеше отново да почне да я тормози, да я бомбардира с телефонни обаждания по всяко време на деня и нощта, да стои с часове от другата страна на прозореца ѝ, да залива хазяина ѝ с невероятни истории за нея, да подхвърля кучешки лайна пред вратата ѝ. Независимо колко строга бе охраната, Тони винаги намираше начин да я преодолее. Нямаше значение на кой етаж бе апартамента ѝ, никога не бе достатъчно нависоко. „Надигни се и изгрей“ — щеше да припява в телефонната слушалка той в четири часа сутринта. — „И отдай на Бога слава, слава.“
Но вече бе средата на август и до неочакваната поява на Тони в къщата на Сюзан онзи ден тя не го бе нито виждала, нито чувала от месеци. Може би това бе част от големия му план да я държи в неведение и напрежение? А може и да си мислеше, че сам по себе си, този апартамент бе достатъчно наказание. Нямаше начин да знае, че тук Крис бе по-щастлива, откъдето и да било другаде, след напускането на Гранд авеню. Не знаеше, че тук тя бе намерила онова спокойствие, което така и не откри цял живот.
Какво ли би казал, ако разбереше къде бе прекарала последната нощ?
Какво ли биха казали всички останали?
Какво би казала Барбара, зачуди се Крис и в гърлото ѝ се надигна нов писък. Барбара. О, боже, Барбара. Защо Барбара? Какво изобщо бе направила Барбара, за да заслужи такава ужасна смърт?
— Това трябваше да съм аз — простена на глас Крис. Не беше ли тя тази, за която всички се страхуваха? Нима не бяха затаявали дъх с години, в очакване на това страшно телефонно обаждане посред нощ, което да им съобщи, че приятелката им е била пребита до смърт в леглото си?
Само че, когато най-накрая обаждането бе дошло, то не спомена името на Крис. Смазаното тяло, с неестествено извити крайници, лежащо на пода до леглото в локва от собствената си кръв, не бе нейното.
И какво бе правила Крис, докато главата на приятелката ѝ бе удряна, за да се превърне в кървава пихтия? Намираше се в шикозно двойно легло в един старомоден малък хотел в покрайнините на града, заслушана в сладки любовни слова. Докато Барбара е пищяла от ужас, Крис бе пищяла от удоволствие, доведена до оргазъм от най-нежни докосвания, от най-възбуждащи ласки с език. Крис се бе унасяла в сън, докато Барбара е умирала на пода и се бе събудила в любовна прегръдка, когато най-добрата ѝ приятелка е била напъхана в чувал за трупове и отнесена в моргата.
Тя бе закусила в леглото, бе направила дълга разходка сред природата, бе поела чистия въздух дълбоко в дробовете си, бе попила мира и спокойствието и бе внимавала нищо да не наруши новото за нея умиротворение. Никакви вестници, никаква телевизия, никакво радио. Нищо такова дори и в колата на връщане към града. До вкъщи я съпровождаше само изпълнението на пиано на Глен Гулд.
— Искаш ли да се кача горе? Да те сложа да спиш? — бяха я попитали.
— Не, добре съм — бе отговорила Крис. И тя наистина беше. За първи път в живота си тя честно можеше да каже, че е добре и го вярваше. Намираше се в мир. Знаеше каква е. Вече не се страхуваше.
Чу телефона да звъни, още щом излезе от асансьора. Сигурно е Тони, помисли си и без да бърза тръгна по коридора. Беше я открил. Чудесно. Така да бъде. Тя вече не се страхуваше.