Отвори вратата, заключи я след себе си, зачуди се дали да вдигне телефона или просто да го остави да си звъни. Кой друг, освен Тони, можеше да ѝ звъни в единайсет часа посред нощ? Тя почти го остави да спре от само себе си, но нещо я тласна към слушалката. Ами ако беше нещо важно? Крис вдигна телефона до ухото си и гласът на Сюзан я връхлетя преди още да е казала „ало“.
— Къде беше? Цял ден ти звъня.
Може да е било сън, помисли си Крис сега и макар да знаеше, че не е така, предпочете да се преструва. Тя затвори очи и си представи лицето на Барбара. Милото ѝ лице, помисли си Крис и го видя как се променя, как става неестествено по-младо, колкото повече време минаваше. Барбара нямаше нужда от тежкия грим, който упорито носеше, нито пък от пластичните операции, на които се подлагаше през годините. Действително, тя си бе останала красива, сякаш напук на себе си. Защо никога не разбра колко бе красива?
— Моята сладка, красива Барбара — проплака в твърдата възглавница на карирания синьо-зелен диван Крис. — Дори не успях да ѝ кажа сбогом.
Думите освободиха поток от яростни, горчиви сълзи и Крис трябваше да захапе възглавницата, за да не запищи на глас.
— Не! — виеше тя и се гърчеше като от физическа болка, покрила лице с възглавницата, сякаш за да прогони всякакви звуци, образи и чувства. — Не! — Думата потъна в евтиния плат, мокър от сълзите ѝ. — Не, не, не, не, не!
Крис почти не чу плахото почукване по вратата, но дори и когато го чу и осъзна, че това не бе умът ѝ, който се блъскаше в черепа, за да се освободи, че в коридора действително имаше някой, който искаше да бъде пуснат вътре, тя не бе сигурна дали има силите да стане и да отвори. Навярно бе Сюзан, дошла да види как е. Или някой от съседите, ако е чул приглушените ѝ стонове. А може би Тони, дошъл лично да ѝ поднесе новините. Или да я отърве от нещастията ѝ веднъж завинаги.
— Кой е? — провикна се тя от дивана и се насили да стане. Но единственият отговор, който получи, бе ново почукване. Крис тръгна по посока на звука, без да си дава труд да изтрие сълзите си, нито да пита отново кой е, нито да погледне през шпионката, изобщо не я бе грижа кой се намираше от другата страна. Чудесно, каза си тя. Така да бъде. Пое дълбоко дъх и отвори вратата. Дъхът обаче тутакси заседна в гърлото ѝ, въздухът около нея замря.
— Боже мой — прошепна тя. — О, боже мой.
— Може ли да вляза?
Крис отстъпи назад, влажните ѝ очи бяха широко отворени от шока.
— Добре ли си?
Крис кимна, поклати глава, затърси думите, които не ѝ идваха.
— Не мога да остана дълго. Татко мисли, че съм у една приятелка. Не мога да остана дълго.
Крис нетърпеливо изтри сълзите от очите си. Те ѝ пречеха, а тя нямаше да позволи нищо да скрие гледката на прекрасното младо момиче, стоящо пред нея.
— Монтана — прошепна тя едва чуто, а очите ѝ поглъщаха вида на дъщеря ѝ като животворна течност — дългата руса коса, бледата кожа, облите бузи, невероятните морскосини очи. Тя вече бе млада жена.
— Добре ли си? — отново попита дъщеря ѝ.
— Добре съм — чу се да отговаря Крис.
Монтана затвори вратата след себе си, но направи само няколко предпазливи крачки навътре.
— Тук е хаос — извини се Крис, гледайки стаята през погледа на дъщеря си — старомодния оръфан килим в същите крещящи тонове като дивана, малката масичка, покрита със стъклен плот, притисната от два различни стола, малката като каюта кухня.
— Няма нищо.
— Как разбра къде да ме намериш?
— Сюзан ми каза. Обадих ѝ се днес следобед. Тя ми позвъни, след като бе говорила с теб.
— Ти си ѝ се обадила?
— Барбара е мъртва. Те си помислили, че татко може… — Монтана млъкна, преглътна, сведе очи към пода, сякаш да избегне настойчивия поглед на майка си. — Никой не знаеше къде си.
— Ти си се притеснила за мен?
— Къде беше?
Крис се опита, но не можа да откъсне очи от дъщеря си, сякаш се боеше, че ако извърне поглед, дори за част от секундата, момичето ще изчезне.
— Искаш ли да седнеш?
Монтана поклати отрицателно глава и се облегна на вратата.
— Мога ли да ти предложа нещо за ядене или за пиене? Вода?
— Няма нужда — каза Монтана и добави: — А ти искаш ли вода?
Крис кимна и се отпусна на дивана, понеже усети, че краката ѝ не я държат. Проследи с поглед дъщеря си до миниатюрната кухня и продължи да я гледа, докато тя напълни една чаша с вода и я донесе във всекидневната. Когато пръстите им за кратко се докоснаха, като че ли електрически заряд премина през тялото на Крис. Трябваше да събере и сетните си сили, за да не се хвърли към дъщеря си и да не покрие лицето ѝ с целувки.