— Къде беше? — повтори въпроса си Монтана.
Крис поклати глава, неуверена какво да каже.
— След погребението на майката на Сюзан, реших да се поразходя в провинцията. Прекарах нощта в един малък хотел, на другия ден се поразходих наоколо, посетих няколко магазина за антики…
— Сама?
— Не. Бях с приятели. — Колко можеше да ѝ довери, зачуди се Крис. Мили боже, имаше толкова много да ѝ разказва.
— Значи не си чула нищо за това, което се е случило…
— Допреди около час. — Крис бавно отпи от водата, без да откъсва очи от красивата млада жена, която нервно пристъпяше от крак на крак. Монтана носеше бели дънки и розов пуловер без ръкави, ръцете ѝ бяха тънки и загорели. До болка ѝ се искаше да почувства тези ръце около себе си, помисли си Крис. Монтана дръпна един стол от малката, кръгла стъклена масичка и седна.
— Отначало помислиха, че татко го е направил.
— Зная.
— Но снощи той си беше вкъщи, грижеше се за Рауди.
— Рауди болен ли е?
Монтана енергично поклати глава.
— Просто е настинал. Кашля през цялото време. Не оставя никой да заспи.
— Водихте ли го на лекар?
— Това е просто настинка — отговори Монтана с отбранителен тон. — Татко добре се грижи за него. Всяка нощ става да му дава лекарството.
Крис не каза нищо. Нейното бебче е настинало. Тони му дава лекарството.
— Той е добър баща — каза Монтана. — Добре се грижи за нас.
— Радвам се.
— Предполагам, че не ми вярваш.
— Вярвам ти.
— Зная, че вие двамата имахте проблеми…
Нищо не знаеш, искаше ѝ се да отговори, но не каза нищо.
— Но откакто ти ни напусна…
— Много пъти се опитвах да ви видя. Знаеш колко много…
Монтана скочи на крака.
— Трябва да си вървя.
Крис тутакси също скочи.
— Не, моля те. Моля те, не си отивай. Моля те.
Очите на Монтана взеха нервно да се движат между майка ѝ и вратата, сякаш се опитваше да прецени колко време ще ѝ отнеме да пробяга късото разстояние и се боеше, че ако опита, майка ѝ ще я събори на земята. Колебанието продължи цяла вечност, после тя отново седна.
— Той е добър баща — повтори тя.
Крис кимна. Боеше се да каже каквото и да било, да не би Монтана отново да скочи от мястото си.
— Как е Уайът? — осмели се да попита след дълга пауза.
— Добре е.
— А ти?
Монтана изглеждаше изненадана от въпроса.
— Аз? Аз съм добре.
— Изглеждаш чудесно.
— Благодаря.
— Училището върви ли?
— Да. Още една година и отивам в колежа.
— Само още една година?
— Мисля да подам документи за „Дюк“. Или може би „Корнел“.
„Дюк“ или може би „Корнел“, безмълвно повтори Крис в почуда.
— Още не съм сигурна какво точно да избера. Може би политология. А може и английска литература. Още не съм решила.
Наистина ли просто си седяха тук и водеха учтив разговор? Нещо от това случваше ли се в действителност?
— Имаш ли си приятел? — позволи си да попита Крис. Страхуваше се да не прекали, но бе така зажадняла за информация, че го усещаше почти физически.
— Да — каза Монтана. — Не зная дали може да се нарече точно приятел. Ходим заедно.
— Как се казва?
— Дейвид.
— Дейвид — повтори Крис. — Винаги съм харесвала това име. Как изглежда?
— Висок, с чувство за хумор, доста интелигентен.
— Внимателен ли е?
— Какво?
— Внимателен ли е?
Монтана сви рамене, изразявайки нарастващата си досада от разговора.
— Предполагам.
— Това е най-важното. Да е внимателен.
Настана миг тишина. Крис умоляващо гледаше към Монтана. Ако нищо друго не ти остане от това посещение, говореха очите ѝ, разбери това.
— Е, къде работиш напоследък? — попита Монтана и се размърда неудобно на стола си. Кръстоса крака, после пак стъпи с двата на пода.
— Работя в приемната на една рекламна агенция. „Смит-Холъндейл“. Може да си ги чувала. На ъгъла на „Вайн“ и Четвърта улица.
Монтана поклати отрицателно глава.
— Шефката ми е наистина чудесна жена. Емили Холъндейл. Запознахме се, когато работех във ветеринарната служба „Мариемонт“. — Крис си спомни ужасния ден, когато бе излетяла от кабинета на доктора. Джобовете ѝ тогава бяха пълни с приспивателни, а умът ѝ — със самоубийствени мисли. Отново почувства ръката на лакътя си, видя се как се обръща и застава пред загрижените очи на Емили Холъндейл. Неохотно бе приела поканата на Емили за кафе, а после с благодарност бе приела предложението ѝ за работа. В „Смит-Холъндейл“ Крис бе срещнала голямата любов на своя живот. Смешно, как се извъртат нещата, бе си помислила тогава.