Смешно, как се извъртат нещата, помисли си и сега.
— Мислиш ли наистина, че Трейси е убила майка си? — попита Монтана с нисък глас, сякаш се боеше, че някой може да подслушва.
— Не зная какво да мисля — искрено отговори Крис.
— Никога не успях да я опозная достатъчно.
— Така е — съгласи се Крис.
— Но винаги ми е изглеждала мила.
— Да, така е.
— Не мисля, че тя го е направила. Искам да кажа, как може да убиеш собствената си… — Монтана рязко млъкна и нервно се огледа. — Наистина трябва да вървя. — Тя се изправи. — Нали няма да кажеш на татко…
— Разбира се, че няма. — Крис последва дъщеря си до вратата, давайки си сметка, че няма смисъл да протестира. — Може ли пак да повторим това някой път? — попита тя, чувствайки се като нервен ухажор.
Монтана бавно кимна с гръб към майка си.
— Аз ще ти се обадя. — Тя отвори вратата и вече се канеше да излезе.
— Монтана?
Монтана спря, здраво стиснала дръжката на бравата.
— Мога ли да те прегърна? Само за миг? Става ли?
Монтана бавно се завъртя към протегнатите ръце на майка си, поколеба се, после спря, отдръпна се и поклати глава.
Крис неохотно отпусна ръце. Явно дъщеря ѝ не бе готова за тази внезапна стъпка. Бе отнело цялата ѝ енергия, всичкия ѝ кураж, само да поднови контакта помежду им. Крис почувства леко стягане на мускулите около сърцето си.
— Няма нищо. Разбирам.
Монтана отново се обърна към вратата.
— Радвам се, че си добре. Ще ти се обадя.
И после си отиде, вратата се затвори след нея.
Крис протегна ръце да прегърне аромата на бебешка пудра, примесена с малко лимон, останал след дъщеря ѝ. Тя пое дълбоко дъх, обви ръце около кисело-сладкия аромат, задържа го дълбоко в дробовете си.
— Ще чакам — каза на празната стая.
30.
Вики спря черния си ягуар на претъпкания паркинг близо до женския затвор „Хелън Маршал“ така, че нарочно да застане точно на разделителната линия между две места. Нека ме ругаят, помисли си тя, слезе от колата и си проправи път през паркинга към потискащо модерната осеметажна постройка, която приютяваше жените престъпнички. Последните два етажа бяха запазени за онези, на които им предстоеше съд. Поне не караше кемри или лесабр, нито пък някоя от онези луксозни имитации с претенции за величие, които понякога виждаше да се ширят на по две паркинг места, сякаш имаше значение дали някой щеше да ги одраска отстрани или не.
Тя бързо се изкачи по предните стъпала и влезе в просторното фоайе от розов гранит и черен мрамор, мина през металния детектор и подаде чантичката си от алигаторска кожа и куфарчето, в комплект с нея, на охраната за проверка. Взе си ги обратно, вписа името си в регистъра и се отправи към асансьорите отдясно на фоайето, благоразумно навела глава — послание към всички, които я срещаха, че няма време за случайни разговори.
— Вики — повика я някой все пак.
Тя вдигна глава, за да види една адвокатка на име Грейс или Джой, или Хоуп, или Фейт, едно от онези вдъхновени имена, които почти винаги гарантираха разочарование3. Тя ѝ махаше изпод голям гоблен, с преобладаващи оранжево-червени цветове, опънат на една от стените.
— Снимката ти във вестника онзи ден бе страхотна.
Вики кимна за благодарност, въпреки че изпита по-скоро леко раздразнение. Не намираше снимката си за чак толкова страхотна. Придаваше ѝ по-скоро злокобен вид, а челюстта ѝ изглеждаше твърде голяма. През следващите няколко седмици трябваше да внимава как се държи, да гледа да е с вирната брадичка и сведени очи, със самочувствие, но не надменна. С едва забележимо кокетство. Достатъчно да заинтригува, но не толкова, че да отблъсква. Бе номер, но успешен. Трейси не беше единствената, на която предстоеше дело.
И най-добре щеше да направи да се придържа към тъмните тонове. Слава богу, че бе краят на септември и есенните цветове започваха да се възраждат. Освен че правеха човек да изглежда по-слаб, тъмните тонове бяха по-драматични, особено на снимка. А Вики очакваше често да се вижда в пресата през идните месеци. Две статии вече бяха посветени на нея, една в „Синсинати Инкуайърър“, другата в конкурентния му „Поуст“. Тази в „Инкуайърър“ определено бе по-ласкателна. „Поуст“ продължаваше да гледа на нея просто като на амбициозно продължение на своя съпруг. Луксозна имитация, помисли си Вики и предизвикателно сви рамене. Статията бе поставила под съмнение мотивите, способностите, дори решението ѝ да защитава младото момиче, обвинено в хладнокръвното убийство на една от най-близките ѝ приятелки.