— Сънуваш. Освен това, тя не го е направила. Защо да я карам да признава?
— Уликите са недвусмислени. Заглавията са едно, а доказателствата — друго нещо.
— Много хора четат само заглавията. — Господи, колко време трябваше, за да стигнат до седмия етаж?
— Това ли е всичко, което има значение за теб? Заглавията? Мислех, че убитата ти е била приятелка.
— Мотивите ми — и приятелствата ми — едва ли са твоя работа, Майкъл.
— Боже, тя ми произнесе името. Успокой се, сърце.
Вики пое дълбоко дъх и се опита да говори с възможно най-помирителен тон.
— Хайде да не правим това, става ли?
— Жена ми е подала молба за развод — каза той по начин, който някак си внушаваше, че това е по нейна вина. — Знаеше ли?
— Да, мисля, че чух нещо такова. Съжалявам.
— Наистина ли?
— Не, всъщност не — изстреля Вики, напълно изгубила търпение. — Виж, не искам да прозвуча…
— Като кучка?
— Мисля, че този разговор приключи.
— Аз съм изхвърлен? — попита Майкъл, докато вратите на асансьора се отваряха.
Вики мина покрай него и излезе в коридора, без да каже дума.
— Знаеш ли, наистина очаквам с нетърпение да те захапя за задника — извика след нея той.
Вики отметна глава назад и се засмя.
— Задникът ми вече не е в твои ръце — каза тя, без да поглежда към него.
— Винаги се радвам да ви видя.
Вики влезе в малката стая без прозорци в края на дългия коридор. Стените бяха боядисани в някакъв болезнен нюанс на зеленото, като презрял пъпеш, а флуоресцентното осветление на тавана не им помагаше особено. По средата на стаята имаше правоъгълна маса от некачествено дърво, цялата покрита с драсканици: „Няма гравитация, земята ни засмуква!“; „Мартин обича Синди, Синди обича Джоана“; „Да ти го начукам“; „Да го начукам на шибаняците“; „Да го начукам на адвокатите“; „Да го начукам“; „Да го начукам“; „Да го начукам“; „Да го начукам“. Толкова много „Да го начукам“, че при последното си посещение Вики не успя да ги преброи.
Тя седна на дървения стол с висока облегалка от другата страна на масата, срещу Трейси. Ако се изключи очевидното ѝ безпокойство от това, че бе затворена вече повече от месец, Трейси изглеждаше забележително добре. Въпреки флуоресцентната светлина цветът на лицето ѝ изглеждаше добре, косата ѝ бе чиста и гладко сресана. Нямаше торбички под очите, никакъв знак, че е прекарала нощта плачейки, докато заспи. Бледосиният цвят на затворническата униформа по-скоро ѝ отиваше. Ръцете ѝ изглеждаха стегнати, сякаш е вдигала тежести и навярно беше така. Вики потръпна, когато осъзна, че Трейси изглежда чудесно, че всъщност животът в женския затвор „Хелън Маршал“ ѝ понасяше много добре.
— Всичко наред ли е?
— О, да — безгрижно отговори Трейси. — С изключение на съквартирантката ми. Затова ви повиках. Трябва да уредите да я преместят.
Вики заби лакираните си нокти в алигаторското куфарче на масата пред себе си.
— Това ли беше толкова неотложно, че да ме викаш по спешност?
Трейси изглеждаше искрено учудена от изненадата ѝ.
— Тя по цял ден си седи на леглото и плаче. След известно време това почва да ти къса нервите.
— За какво плаче?
Трейси сви рамене, при което няколко от къдриците ѝ паднаха. Тя ги отметна от челото си. Една отново падна.
— Просто си хленчи. Сещате се — съжалява за случилото се. Нямала предвид да рита детето толкова силно. Искала мама. Такива неща.
— Всичките тези приказки за майка ѝ — услужливо подсказа Вики. — Предполагам, че те разстройват.
— Е, ами, както вече казах, почва да ми лази по нервите.
— Липсва ли ти майка ти, Трейси?
Трейси изглеждаше озадачена от въпроса. Раменете ѝ се повдигнаха.
— Предполагам.
— Предполагаш?
— Мислите ли, че можете да уредите да я преместят?
Вики кимна.
— Ще видя какво мога да направя.
— Благодаря. — Трейси се усмихна.
— Как е всичко останало? — Вики отвори куфарчето си и извади няколко документа.
— Чудесно.
Вики поклати глава. Боеше се да вдигне глава към клиентката си, да не би очите ѝ да разкрият какво ѝ се върти в главата. Колко хора биха описали живота зад решетките като „чудесен“ и да звучат така, сякаш наистина го мислят?
— Как мина срещата ти с Нанси Джоплин?
Трейси гледаше безизразно.
— Служебният психиатър — обясни Вики. — Не трябваше ли да се срещнеш с нея тази сутрин?
— О, да. Тя беше мила.
— Мила — повтори Вики, предъвквайки думата, сякаш искаше да я преглътне. — Какви въпроси ти зададе?