— Зная, че е така.
— Не исках да я наранявам. Умолявах я да престане.
— Да престане? Какво?
Трейси разтърси глава толкова силно, че косата ѝ се уви около врата ѝ, като докосна Вики по лицето. Очите на Вики тутакси се напълниха със сълзи. Тя ги изтри и зачака отговора на Трейси.
— Беше около девет часа — започна Трейси. — Крис вече си беше отишла. Мама каза, че ще си вземе хубава гореща вана и ще си легне. — Трейси млъкна и целенасочено се взря в отсрещната стена, сякаш беше екран. — Помоли ме да ѝ изтрия гърба и аз го направих. После ме попита дали искам да спя в леглото при нея. Аз бях свикнала често да спя в нейното легло, но не и напоследък. Вече не мислех, че е толкова добра идея.
Вики неудобно се размърда. На къде клонеше това?
— Казах, добре, но не исках. Не исках тя да…
— Какво не си искала? — попита с чужд глас Вики.
— Сещате се.
— Не се сещам. — Какво се опитваше Трейси да каже?
— Не исках да ме докосва.
— Да те докосва? Какво искаш да кажеш, да те докосва? — Вики се изправи на крака, по ръцете си усещаше сърбеж от нарастваща нервност.
— Вие се ядосвате — тутакси отбеляза Трейси. — Мразите ме. Знаех си, че ще ме намразите.
Разбира се, че те мразя, глупава малка лъжкиня такава, безмълвно възнегодува Вики. В действителност каза:
— Разбира се, че не те мразя. Продължавай. Моля те, Трейси, кажи ми какво се случи. — А после върви по дяволите, лъжлива малка кучка такава!
— Тя винаги ме докосваше.
— Тя ти беше майка, Трейси. Майките докосват дъщерите си.
— Не по този начин. Не и по гърдите. Не и между краката.
— Майка ти те е докосвала между… — Вики не можеше да се накара да повтори думите ѝ. Нужно ѝ беше цялото самообладание да не зашлеви шамар по лицето на Трейси, да не извие нейния глупав, лъжлив малък врат.
— Наричаше това нашата малка игричка. Играехме я от години. Заявих, че вече не искам да я играем. Тя каза, че нямам избор, че тя ми е майка и може да прави каквото си поиска. Умолявах я да спре. Умолявах я да не ме изоставя. Но тя не слушаше. Грабна годежния си пръстен, сложи го на пръста ми и каза, че аз съм единствената ѝ истинска любов.
Вики отклони поглед.
— После какво?
— Не си спомням точно. Предполагам, че някак съм изключила. След като всичко свърши, тя заспа. Аз просто си лежах там и треперех. По някое време през нощта слязох долу и взех стика за голф от гардероба във всекидневната. Намирах се в някакъв транс, сякаш бях някъде извън себе си, сякаш изобщо не бях аз. Върнах се горе в спалнята ѝ. Спомням си, че застанах над нея. Тя отвори очи и се пресегна към мен. И тогава си казах, не мога да ти позволя да ме докосваш повече. Трябва да те спра. Ти си ми майка и аз те обичам, но не мога да ти позволя да продължаваш да ме нараняваш. Трябва да те принудя да престанеш.
Вики се строполи на най-близкия стол, здраво стиснала зъби да не повърне. Знаеше, че всичко, което Трейси току-що каза, е куп дебели лъжи. Барбара не бе способна сексуално да малтретира дъщеря си повече, отколкото да си обръсне главата или да носи ниски сандали. Нямаше и най-малка възможност нещо от казаното да е вярно. Или имаше?
Имаше ли?
— Майка ми винаги казваше, че ако кажа на някого, никой няма да ми повярва и всички ще ме намразят — проплака Трейси. — И сега го виждам в очите ви. Вие не ми вярвате. Мразите ме.
Вики не каза нищо. Чувстваше се така, сякаш Трейси отново бе използвала зловещото си оръжие, но този път върху нейната глава. Тя потри чело с пръсти, студени като смъртта.
Милостиви боже, какво се очакваше от нея сега?
31.
— Какво говориш, по дяволите!
Вики отстъпи крачка назад, потърси спасение зад новото си масивно бюро.
— Сюзан, успокой се.
— Не ми казвай да се успокоя.
— Тогава, моля те, говори по-тихо.
— Кажи ми какво, по дяволите, става тук.
— Ще се радвам, стига да ми дадеш възможност.
— Какви са тези глупости, които чета?
— Не са глупости.
— Трейси убила Барбара при самозащита! И ти не наричаш това глупости?
— Наричам го разумна защита.
— Това е незащитима защита — възрази Сюзан и направи няколко големи крачки по новозакупения индиански килим, проснат на пода пред бюрото на Вики. Движението накара Вики да отстъпи още една крачка назад и да вдигне предупредително ръце.
— Ако седнеш само за малко…
Сюзан изненадващо се отпусна в един от двата нови кървавочервени кожени фотьойла, които стояха като гвардейци пред бюрото. Беше облечена в елегантен черен костюм с панталони и бяло поло. Светлокестенявата ѝ коса нежно обгръщаше брадичката ѝ, заграждайки зачервените от искрено негодувание бузи.