— Говори — каза тя и в този момент телефонът започна да звъни.
Вики не му обърна внимание, въздъхна дълбоко и остана права. Така имам повече сили, реши тя, макар че започваше да съжалява, задето не бе обула по-ниски обувки. Ниските по-лесно се обуваха, с тях по-лесно можеше да се избяга, ако се наложеше.
— Знаеш, че не бих правила това…
— Защо го правиш тогава?
— … освен, ако нямаше наложителни причини.
— Слушам.
Вратата на кабинета се открехна и секретарката на Вики подаде глава.
— Обажда се Марина Ръсел от „Глоубъл ТВ“. Казва, че сте ѝ обещали да ѝ се обадите до три часа, а вече е три и десет.
— Кажи ѝ, че утре сутрин ще се обадя най-напред на нея. И поеми останалите обаждания. — Сякаш по даден знак, няколко други линии започнаха да звънят едновременно.
Секретарката кимна и затвори вратата след себе си. Телефоните спряха да звънят, само за да започнат отново.
— Натоварен момент — отбеляза Сюзан.
Вики сви рамене, предпочете да не обръща внимание на горчивината в гласа на приятелката си и обвинението в очите ѝ.
— Трябва много да внимавам какво говоря — каза тя след дълга пауза. — Знаеш за поверителността на казаното между адвокат и клиент.
— Не. През последните четирийсет и четири години съм живяла на Марс.
— Може и без сарказъм.
— Може и без глупости.
— Чудесно. — В крайна сметка Вики реши да седне, строполи се в огромното въртящо се кресло зад бюрото и кръстоса крака, обути в бежови панталони „Армани“. Облегна глава на тъмночервената кожа, затвори очи и съжали, че не бе запазила старата мебелировка на кабинета си. Другият ѝ стол бе далеч по-удобен. Когато сядаше на него, не се чувстваше толкова претоварена и смазана. Разбира се, обикновено най-близката ѝ приятелка не ѝ крещеше, помисли си Вики и се опита да не се чувства наранена от презрението в гневните очи на Сюзан. Когато всичко това свършеше, Сюзан щеше да разбере защо е трябвало да го направи. — Знаеш, че не мога да предам клиентката си.
— Но нямаш проблеми да предадеш приятелката си.
— Не предавам приятелката си. Защитавам онова, което тя ценеше най-много на света.
— „Нещо“ определено е най-точната дума за нея. Как можеш да правиш това?
— Трейси заслужава възможно най-добрата правна защита.
— И ти се явяваш такава?
— В този случай, да.
— Защо?
— Защо? — повтори Вики. Що за въпрос бе това?
— Защо пък да си ти?
— Защото Трейси ми вярва. Защото има нужда от мен. Защото искрено вярвам, че това е, което би желала и Барбара.
— Барбара би желала да защитаваш нейния убиец?
— В този случай, да.
— Би желала паметта ѝ да бъде опетнена, а репутацията ѝ унищожена?
— Нямам намерение да правя което и да било от двете.
— О, така ли? Мислиш, че репутацията ѝ няма да пострада ни най-малко, ако ѝ лепнеш обвинение в сексуален тормоз над деца?
— Трябва да защитавам клиентката си.
— А най-добрата защита е доброто нападение?
— Понякога.
— А сега?
Вики погледна към прозореца, загледа се в дъжда, който се лееше над улицата.
— Аз бях не по-малко шокирана от теб, когато Трейси ми разказа тези неща.
— Да, всеки ден на първа страница вестниците гърмят за твоя шок. Ти не би си и помислила да повлияеш на бъдещото жури, нали?
— Обществеността има право да чуе и двете страни на случая.
— Обществеността има право на истината.
— О, моля те — каза Вики. Наистина ли Сюзан бе толкова наивна?
— Да не се опитваш да ми кажеш, че действително вярваш на глупостите, които Трейси бълва?
— Няма значение какво вярвам аз.
— Не ми пробутвай тези боклуци — презрително заяви Сюзан. — Аз може и да не съм адвокат, но гледам достатъчно телевизия, за да зная, че не можеш да призовеш свидетел, за който си убедена, че съзнателно ще лъжесвидетелства.
— Кой казва, че Трейси ще лъжесвидетелства?
— Аз — твърдо отговори Сюзан. — А също и ти, ако си откровена.
— Да не би да поставяш под съмнение моята честност?
— Поставям под съмнение мотивите ти.
— Какво искаш да кажеш? Че се захващам с това заради парите, славата или известността?
— Не зная. За това ли го правиш? Чие внимание искаш всъщност да привлечеш, Вики?
Вики почувства, че пулсът ѝ се ускорява и бузите ѝ се зачервяват от гняв. Накъде, по дяволите, клонеше Сюзан?