— Нямаш доказателства, нали?
— Все трябва да има причина Трейси да извърши това, което е извършила.
— Кой го казва?
— Момичетата не убиват майките си просто така, по прищявка.
— Може би на Трейси не ѝ е харесвало, че вече не е в центъра на майчината си вселена. Може да не ѝ е харесвало това, че майка ѝ си гради нов живот. Може пък просто да не ѝ е харесало онова, което майка ѝ е сервирала за вечеря онази нощ.
— Или пък може майка ѝ да я е тормозила сексуално — с безизразен глас заяви Вики. — Кажи ми, Сюзан. Щеше ли толкова бързо да обвиниш Трейси, ако тя се бе оплакала по същия начин от баща си? Не можеш да пренебрегваш твърденията на Трейси, само защото Барбара беше жена.
— Аз не ги пренебрегвам, защото тя беше жена. Пренебрегвам ги, защото ми беше приятелка.
— И ако те призова като свидетел…
— На твое място не бих направила това.
Вики сви рамене.
— Но не си на мое място.
Сюзан отиде до вратата, отвори я рязко и излезе в коридора.
— И всеки божи ден благодаря на Господ за това. — После затръшна вратата зад гърба си.
— По дяволите! Мамка му! — Вики взе една писалка „Монблан“ от бюрото си и я захвърли към вратата в мига, в който секретарката ѝ надникна вътре. Писалката се размина с главата на младата жена само на сантиметър. — По дяволите, никога ли не чукаш?
— Чух да викате — започна секретарката и избухна в сълзи. — Съжалявам. — Тя забързано излезе и затвори вратата след себе си.
— По дяволите! — Сега щеше да се наложи да праща цветя на грозноватата млада жена, помисли си Вики. И което бе по-лошо, да ѝ се извинява. А можеше просто да ѝ повиши заплатата. По дяволите, защо всички през тези дни бяха толкова дяволски чувствителни? Крис се оказа така разстроена от твърденията на Трейси, че отказа да ѝ се обади, въпреки оставените съобщения; Сюзан, която не страдаше от подобна плахост, бе нахлула в кабинета ѝ и открито постави под съмнение мотивите и честността ѝ. И тези абсурдни намеци за майка ѝ, за бога. Дори Джереми се съмняваше дали е разумно това, което прави.
— Може би трябва да оставиш някой друг да се оправя с този случай, скъпа — бе я посъветвал той.
— Може би ти трябва да си гледаш твоята работа — бе възразила тя.
Защо не можеше да ги послуша? Заслужаваше ли си наистина заради защитата на Трейси да изгуби уважението на съпруга си? Заслужаваше ли си да изгуби най-добрите си приятелки? Наистина ли вярваше, че Трейси е нещо по-различно от една студена и пресметлива малка психопатка, напълно обяснима със средствата на популярната психология, която се опитва да избегне последствията от постъпките си?
— Не зная — горчиво проплака Вики. Но това, което знаеше, което чувстваше в дъното на душата си, независимо какво си мислеха Сюзан, Крис и Джереми, бе, че прави каквото Барбара би желала, че най-много от всичко, че независимо от всичко, Барбара би искала дъщеря ѝ да бъде предпазена. Дори ако Трейси бе убила майка си без друга причина, освен че така ѝ се е прищяло, то Барбара пак би искала Вики да я защитава, да направи всичко по силите си, за да не допусне дъщеря ѝ да иде в затвора.
Правя това, което трябва, каза си Вики.
Дори и ако подозираш, че Трейси не е наред и може би е опасна за околните? — попита някакъв малък глас. Дори с цената на всичко, което ти е скъпо?
— Това не се отнася до мен — каза си тя. Предложенията от Ню Йорк, запитванията от Холивуд, вниманието на пресата, нищо от това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе да зачете паметта на приятелката си по най-добрия начин, който ѝ бе известен.
— Какво лицемерие — чуваше как подмята подигравателно Сюзан.
— Добра софистика — пригласяше ѝ Джереми.
А Крис се обръщаше настрани, отказвайки да говори.
— Чудесно — каза им Вики и обърна гръб на въображаемите им оценки, точно както те ѝ бяха обърнали гръб.
По един въпрос обаче, те бяха единодушни: тя не разполагаше с доказателство. Можеше да теоретизира колкото си иска. В крайна сметка нямаше нищо, освен думата на Трейси.
— Знаеш ли, с нетърпение чакам да те захапя за задника — бе казал Майкъл Роуз и образът му ѝ намигна през стаята.
— Няма начин да допусна това да се случи — произнесе на глас Вики. Тя грабна чантата си и се отправи към вратата. — Вземи си почивка през остатъка от деня — каза на озадачената секретарка и се втурна по коридора.
— Не разбирам — казваше Трейси. — Какво правите тук?
— Нуждая се от нещо повече — повтори Вики, удивена, както винаги, от цвета по лицето на Трейси и от факта, че тя изглеждаше цветущо зад решетките.