— Казах ви всичко.
— Не е достатъчно.
— Това е истината.
Откога истината бе престанала да е достатъчна, зачуди се Вики, а грубата флуоресцентна светлина действаше болезнено на очите ѝ.
— Нуждая се от повече — повтори тя.
— Няма нищо друго.
— Помисли добре, Трейси. Имало ли е някога някакви свидетели?
— Свидетели?
— Някой, който може да е видял майка ти да те докосва по недопустим начин.
Трейси поклати глава.
— Не мисля. Тя го правеше само когато бяхме сами.
— Някога не е ли споменавала нещо двусмислено в нечие присъствие?
— В какъв смисъл двусмислено?
Вики опита друг подход.
— Има ли някой, когото мога да призова за свидетел и да потвърди разказа ти?
Трейси сви рамене и отклони поглед.
— Трейси, има ли някой, когото мога да призова?
— Не.
Вики започна да обикаля около масата. „Да ти го начукам“; „Да го начукам на шибаняците“; „Да го начукам на адвокатите“ — прочете тя и си помисли, че това вече бе станало. Добре ѝ го бяха начукали.
— Имам нужда от нещо, Трейси. Не мога да отида в съда, без нищо друго, освен твоята дума за случилото се онази нощ.
— Мислите, че журито няма да ми повярва?
— Дай им някаква причина да ти повярват, Трейси. Дай ми на мен някаква причина.
Трейси се изпружи на стола си, дългите ѝ крака се протегнаха пред нея. Тя потърка ръце в бледосиния плат на затворническите си панталони.
— Има едно нещо, което бих могла да ви кажа.
Вики спря да обикаля, застина абсолютно неподвижна и зачака Трейси да продължи.
— Нещо, което ще ви убеди, че казвам истината. Което ще убеди и журито.
— Какво е то?
— Нещо за майка ми. Нещо, което не знаете. Нещо, което не съм казвала на никого.
— Можеш да кажеш на мен.
Трейси отново се изпъна и застана като истукан на стола си. Тя посочи с брадичка към стола от другата страна на масата.
— Може би е по-добре да седнете.
32.
Началните пледоарии започнаха в четвъртък, 14 януари, 1993 година.
Вики видя как Майкъл Роуз стана от мястото си в прокурорската ложа и преднамерено се отправи към журито от съдебни заседатели. Съставът им бе избиран три дни и в крайна сметка се установиха на седем жени и петима мъже. Осем от членовете бяха бели, двама черни и двама от азиатски произход. Девет от тях бяха неженени, двама разведени и една самотна майка. Общо имаха трийсет и две деца, сред които и внуци, в това число двайсет момичета. Всички се заклеха, че нито са били повлияни от сензационните публикации, предшестващи процеса, нито са си съставили предварителни мнения. Половината изглеждаха нервни, очите им блестяха от нетърпение и те седяха на местата си, приведени напред; останалите изглеждаха отегчени, очите им бяха полупритворени и те седяха, облегнати назад, опитвайки се да се наместят по-удобно. Съдията вече ги бе предупредил, че процесът може да продължи от три седмици до три месеца.
— Дами и господа съдебни заседатели — започна Майкъл Роуз, — добро утро.
Позволете ми да ви благодаря предварително, познатата рецитация прозвуча в главата на Вики.
— Позволете ми да ви благодаря предварително — продължи Майкъл Роуз и закопча най-долното копче на тъмносивото си сако, същото, което винаги носеше в първия ден на важен съдебен процес. Нещо като талисман за добър късмет, както бе обяснил веднъж на Вики. Сив костюм, жълта вратовръзка за началната пледоария, син костюм, червена вратовръзка за заключителната.
Мъж, който планира нещата, помисли си Вики и закри уста с ръка, за да не се вижда как произнася безмълвно думите едновременно с него.
— Работата, която ви предстои, няма да е лека.
— Казахте ли нещо? — прошепна Трейси зад гърба ѝ.
Вики махна ръка от устата си, протегна я назад и потупа Трейси по ръката, съзнавайки, че движението ще привлече погледа на поне един от съдебните заседатели. Ръцете на Трейси бяха хубави и топли, отбеляза Вики, за разлика от нейните, които сякаш цяла нощ са били затворени във фризер за месо.
— Но аз ще се опитам да я направя колкото се може по-лесна за вас — продължи Майкъл. Все същата проклета реч всеки път, помисли си Вики и погледна към съдия Фицджералд, чиято физиономия създаваше измамното впечатление за любезен господин на шейсет и четири години. Съдия Фицджералд изглеждаше като нечий любим чичо, със своето кръгло лице и прошарена коса, но приятелската усмивка прикриваше язвителен език, а зад добродушните му сини очи се таеше злобна душа.