— Фактите по този случай действително са твърде прости — продължи Майкъл. — По някое време между три и пет часа сутринта на осемнайсти август, 1992 година, една четирийсет и шест годишна жена, на име Барбара Ейзингер, е била брутално пребита до смърт.
Вики наблюдаваше лицето на Трейси, когато Майкъл подхвана своето драматично изложение на зловещите факти. Трейси изглеждаше спокойна, дори ведра, в бледосиния си пуловер и плисирана морскосиня пола, твърде подобна на добре възпитаната ученичка, която всъщност беше. Тъмни къдрици обграждаха ангелско лице без грим, с изключение на едва забележимата спирала за мигли, която Трейси бе настояла да си сложи, непосредствено преди журито да влезе. Достойна дъщеря на майка си, помисли Вики и забеляза, че в ъгълчетата на очите ѝ се събират сълзи, докато Майкъл Роуз описваше в подробности характера и жестокостта на раните на Барбара.
— Не се бой да заплачеш — Вики я бе инструктирала по-рано. — Дай възможност на журито да види колко много си обичала майка си.
Истински ли бяха сълзите ѝ сега, или Трейси просто следваше адвокатския съвет?
Не е моя работа, каза си тя и нервно обходи с поглед високия таван и тъмната ламперия на удобната стара съдебна зала. Аз съм просто адвокат. Не съдия, нито съдебен заседател. Моята работа не е да отсъждам вина или невинност, а само да осигуря на клиентката си възможно най-добрата защита.
Колко пъти още трябваше да си напомня това, за да престане да се чувства толкова дяволски виновна? Имаше работа да върши и щеше да я свърши. Фактът, че и Сюзан, и Крис не ѝ бяха говорили от месеци, че и двете доброволно се бяха съгласили да свидетелстват в полза на обвинението, само засилваше решимостта ѝ и правеше работата ѝ по-лесна.
— Моите уважавани колеги ще се опитат да ви убедят, че Трейси Ейзингер е убила майка си при самозащита — продължи Майкъл. Гласът му представляваше интересна смесица от възмущение и неверие. Сега, след като бе приключил с изложението на случая, той се опитваше предварително да дискредитира защитата, да приглуши ефекта от аргументите, които Вики би могла да предложи. — Те ще се опитат да замъглят простите и ясни очертания на този случай, като призоват вашата нужда да вярвате, че децата не могат просто така да убиват родителите си, без достатъчно основателна причина. И за да направят това, ще се наложи да се справят с добре познатия костелив орех — да обвинят жертвата.
Добре познат костелив орех, повтори си Вики и си представи един чепат кафяв орех да се търкаля по износения бежов килим на залата. Вики спря смешната метафора с острия връх на черната си обувка и с токчето си я стри на невидим прах. За пред журито тя поклати глава в подигравателно недоумение и си погледна часовника. Майкъл говореше вече повече от четирийсет минути.
— Ще ви кажат, че всеотдайната майка е имала скрита страна, за която не е знаел никой друг, освен нейната дъщеря и която тя успешно е крила от най-близките си повече от едно десетилетие. Те ще се опитат да ви убедят, че Барбара Ейзингер е била чудовище, което редовно е малтретирало сексуално дъщеря си.
— Но с какви доказателства разполагат за неоснователните си обвинения? — Вики си помисли думите секунди, преди Майкъл действително да ги произнесе.
— С никакви — каза той, отговаряйки на собствения си въпрос. — Те не разполагат с абсолютно никакви доказателства до момента. С нищо друго, освен думата на момичето, убило майка си.
— Не им позволявайте да се измъкнат с това, дами и господа съдебни заседатели. — Вики прошепна заедно с него и отмахна някакво малко бяло пухче от правата си зелена пола.
— Фактите по този случай са несъмнени. — Майкъл припомни на съдебните заседатели, които слушаха внимателно. — Не се оставяйте да бъдете заблудени от театралните и словесни упражнения на защитата.
Словесни упражнения, безмълвно повтори Вики. Това беше ново.
— Не позволявайте на това момиче — Майкъл посочи към Трейси, която пое дълбоко дъх и го погледна право в очите, — което вече си призна убийството, да убие майка си отново.
Вики бе на крака и се намираше пред журито, още преди Майкъл Роуз да си седне на мястото.
— Прокурорът бе прав, когато заяви, че фактите по този случай са несъмнени, че в ранната утрин на осемнайсти август 1992 година Трейси Ейзингер е взела железен стик пети номер от гардероба на първия етаж и с него е пребила майка си до смърт. Той бе прав, когато ви каза, че по-късно тя излъга полицията за това, че си измисли история за някакъв маскиран непознат, който нахлул в дома им и че тя дори го идентифицира. — Вики обходи с очи посетителите в залата и забеляза Тони Маларек, който ѝ отговори с многозначително подхилване. — Той каза, че тя е променила показанията си, едва когато се е сблъскала с планината от улики срещу нея. Това е вярно. — Вики направи достатъчно дълга пауза, за да даде възможност казаното от нея добре да се възприеме. — И същевременно не е вярно. — Очите ѝ упорито се местеха от един съдебен заседател към друг и в крайна сметка успя да установи контакт с всички. — Да, Трейси Ейзингер излъга. — На това място тя рязко се обърна към Трейси, убедена, че погледите на всички съдебни заседатели ще я последват. Трейси отвърна на погледа през тежка пелена от сълзи. — Но тя излъга не за да предпази себе си — нова пауза, още по-дълга от предишната, — а за да предпази майка си.