Вики стоеше неподвижно и внимаваше фокусът да не се отклони от клиентката ѝ.
— Тя е излъгала, понеже не е искала никой да разбере за ужасните противоестествени неща, които майка ѝ е вършела с нея от години. И ако мога да си послужа с елегантната фраза на прокурора, тя не е искала „да убие майка си отново“. Но в крайна сметка тя нямаше избор. Точно както не е имала друг избор, освен да убие майката, която е обожавала, за да се предпази от ескалиращото ѝ сексуално малтретиране.
С крайчеца на окото си Вики забеляза Майкъл Роуз да клати глава, както бе направила тя преди това.
— Помощник областният прокурор заяви, че ние не разполагаме с никакви доказателства в подкрепа на твърденията си. Той греши. Каза, че ще ви представим само думата на Трейси. Той отново греши. Сгреши също, когато ви посъветва да пренебрегнете онзи малък гласец в главите ви, който упорито ви пита: „Защо? Защо едно любящо и обичано шестнайсетгодишно момиче би направило такова ужасно нещо?“. Аз ви моля да послушате този глас. Това е гласът на разума. Това е гласът на разумното съмнение.
Вики тъжно се усмихна на журито, после бързо премина покрай прокурорската ложа и зае мястото си.
Обвинението призова на свидетелската ложа най-напред лейтенантите Якобек и Джил. Те описаха по сходен начин сцената на убийството, поведението на Трейси, променливите ѝ разкази, явните ѝ лъжи. Друг полицай съобщи как е намерил оръжието на убийството, затрупано в дъното на гардероба на Трейси, как после открил годежния пръстен на Барбара в кутията за бижута на Трейси и че по него още имало миниатюрни частици кървава плът, полепнала по тънката платина. Няколко експерта описаха в мъчителни подробности броя на жестоките удари, нанесени от Трейси, точното разположение на раните, степента на увреждане на тялото, преднамереното обезобразяване на лицето на Барбара.
Вики задаваше конкретни и кратки въпроси. Нямаше смисъл да се опитва да дискредитира физическите улики. Един дълъг разпит само щеше да запечата ужасните образи в колективното съзнание на съдебните заседатели.
— Как бихте описали поведението на Трейси, когато отидохте в къщата онази сутрин? — питаше тя всеки от полицаите.
— Тя бе твърде разстроена — призна лейтенант Якобек.
— Беше в истерия — съгласи се и лейтенант Джил.
— Изглеждаше травматизирана — прочете в бележките си третият полицай.
— Нямам други въпроси — каза Вики.
На петия ден от изслушването на свидетелите Майкъл Роуз призова на свидетелското място Сюзан Норман.
— Вдигнете дясната си ръка — инструктира я областният служител. — Моля кажете си името и го произнесете по букви за протокола.
Сюзан си каза името, произнесе го още веднъж бавно и внимателно, после си седна, без да отвърне на усмивката на Вики.
Както искаш, помисли си Вики и забеляза, че червеното поло на Сюзан подчертава естествената руменина на бузите ѝ.
— Каква бе вашата връзка с Барбара Ейзингер? — попита Майкъл Роуз. Той бе облечен в кафяв костюм на фини райета, а двуредното му сако много приличаше на това, което носеше Вики. Щом забеляза това, Вики се намръщи и полу на шега си помисли по-късно да го попита в какъв цвят ще се облече на другия ден.
— Барбара бе една от най-близките ми приятелки.
— От колко време бяхте приятелки?
— От четиринайсет години.
— Можете ли да разкажете на съда какво се случи на сутринта, в която бе убита Барбара?
Сюзан си пое дълбоко дъх, прочисти гърло, погледна към журито, след което бавно и внимателно описа подробностите на онази ранна августовска сутрин. Поколеба се, само когато стигна до вратата към спалнята на Барбара.
— Какво видяхте в тази стая, госпожо Норман? — попита Майкъл Роуз.